петък, 18 ноември 2011 г.

Наследниците на челебията Д.Бежански

Добро утроооо! Изпихте ли кафенцето вече....аз сега го пия и се чудя как свързват двата края нашите избраници....Хайде да се чудим заедно....:)))))

В ония години най-беден в селото беше Иван Челебията. Ама беден, беден!… Къщата му — с издънени прозорци, дворът му — разграден, кучето му — куцо и с отхапано ухо. Абе, сиромашия ви казвам!
Челебията износваше чужди дрехи. Като умре някой от селото, роднините съберат каквото е останало и му го дават. Някой му даде риза, някой му даде каскет… За Бог да прости и от човещина. Случваше се понякога дълго време никой да не умира и Челебията оголяваше като циганин. Целият в парцали!
Но се случваха и епидемии! Инфлуенца, примерно. Или лошо гърло. Мре народът, като муха мре!
И тогава Челебията тръгваше из село нагизден като секретар-бирник! Глеш го — обул габардинените гащи на Киро Денин, турил капата на Стоян Кривото, а като се спомина и даскал Георги, даже и папийонка си върза! Същински гражданин!
Минаха ония години… Е, рекохме си, няма вече такава сиромашия да ни гази, та човек чужди дрехи да износва и да чака някой да пукне, та той да се облече! Така си рекохме…
Но не би!
Чета оня ден вестника и що да видя!
Майко мила. Господи и Света Богородице! Нашите депутати изпаднали до дереджето на Челебията! Чужди дрехи износват! Търкам си очите, трия си очилата, пак чета — пак същото! Бе, чужди дрехи, бе!
Народните избраници — пише във вестника — носят сака на Валентино!
Брех, мама му стара! Кой е тоя Валентин и кога е умрял, Бог да го прости, не знам, ама направо ми се доревава за тия момчета в парламента!
За това ли — викам си — са учили, за това ли са се борили, за това ли по митинги са студували, та сега чужди палтета да износват!
Чета по-надолу — още по-лошо! Палтенцето, как да е връхна дреха! Ама то и ризите на гърба им не били техни! Те пък били на някой си Версаче! А обущата пък на Вог!
Остави това, ами вратовръзките! Какво е вратовръзката? Едно парцалче! А те и за вратовръзки нямат пари, горките, щото във вестника пише, че носели вратовръзки на Гучи!
Затова значи, като ходят в чужбина, никой никъде не ги уважава и все ги подритват!
Чета вестника и си мисля — добре, че не ми влезе муха в главата да ставам и аз депутатин, та да се излагам пред народа като Челебията!
Бог да го прости и него, сиромашкия!

Горките, чак сърцето ми се свива от мъка за тях, милите,....какви жертви правят....

петък, 11 ноември 2011 г.

Аууу, Стойчоооо! Д.Бежански

Странен е нашият град, странни неща стават в него. Ето, в последните години например, се появиха много екстрасенси. Горе-долу всеки втори жител на града е екстрасенс. И говори с Бога. Наплодиха се и много бизнесмени. Те пък говорят с мобифони. А има и такива, които говорят с Бога посредством мобифон.
Наблюдавали сме следната сцена в кварталната кръчма:
Човек долепва мобифона до бузата си и казва:
— Боже, дай една мастика!
Сервитьорът Божко търчи и след малко мастиката: трак! — на масата.
Иди, че бъди атеист при това положение!
Впрочем атеистите съвсем изчезнаха. Всеки в града вече вярва в нещо. Едни вярват в Христос, други в Буда или в Мохамед, но най-много вярват в застрахователните фирми. Защото практиката показва — ако не вярваш в застрахователните фирми и не се застраховаш — я ток ще те тресне, я пистолет, я пък пожар ще те сполети.
Появиха се в нашия град и зелени човечета. Няколко жени забременяха от тях а няколко мъже ядоха бой. По същото това смутно време на бой и забременяване една врачка-екстрасенс от цигански произход говори с Бога, изясни въпроса на най-високо ниво и каза, че не са туй зелени човечета, душко, туй са от зелените патрули, дето заран клечат край реката, а вечер пият гроздова в парка, обаче битият си е бит, а забременелият — забременял.
Същата тази врачка-екстрасенс разказваше и за друга странна случка, която се случила в нашия град. Както си вървяла тя една сутрин през площада, отивала по нейни си — екстрасенски работи, изведнъж паметникът на Хаджи Димитър я попитал:
— Кажи ми, сестро, де е Караджата?
— Онемях! — кръстеше се екстрасенската. — Онемях, душко, щото как да му кажа, че Караджата е в бараката на свекър ми?!
После, когато наистина намериха бюста на войводата там, свекър й я бухна с парче от бордюр и тя съвсем онемя, но за кратко.
И още много, и много странни неща ставаха в нашия град, но последното, което се случи, дава надежди, че работите ще тръгнат на добре.
Оня ден заваля дъжд. Друг път, като завали и загърми, алармите на колите почват да вият както си вие аларма. Една вие „инуу-минуу“, друга вие „ауа-ауа“, трета вие „пю-пюкъррр“, а сега като загърмя и затрещя, алармите пак се включиха, обаче една вика „инуу-минуу, Пешооо!“, друга вика „аууу, Стойчооо!“, а трета направо псува — „пю-пю-къррр, мамка ви бандитска, пак ли ме краднете, пю-пю-пю, вашшшта мама!“.
Ей затова в града си мислим, че работите отиват на към добро, на към нормализиране, понеже, щом машината вземе да се очовечава, това предсказва, че и хората скоро ще се очовечат. Даже и екстрасенсите са на същото мнение. Макар че кой знае?

Дали отиват на добре, не знам....Но снощи и моята кола разбиха и ограбиха....отивам на екстрасенс....

сряда, 9 ноември 2011 г.

Бисери от полицейски дневници

Случайно попаднах на тези бисери, голЕЕЕм смЕх падна. Посмейте се и вие....

"...Убитият почина от кръвозагуба на пулса..."
"В началото обвиняемият упорито мълчеше,а след това неочаквано започна да отрича всичките показания..."
"...Връщайки се от командировка,гражданинът Драганов открива съседа в банята,след което опитал да сложи край на живота му посредством фалшиво самоубийство..."
"...Задържаният беше ранен в дясното полугъзие..."
"...Задържаният Йорданов искал от продавачката водка и други сексуални удоволствия..."
"Задържаният търговец Иванов ударил пенсионерът Стоянов с парче месо през лицето,в резултат на което извадил от устата на пенсионера изкуствените му челюсти-впити до кокал в месото..."
"...и накрая дълго блъскаше с глава по обувките на разпитващия го сержант..."
"След обиска на спиртоварната на цар Киро аз и сержант Георгиев по никакъв начин не можехме да открием входната врата.Когато сержант Георгиев се измори и заспа в тоалетната,аз все пак открих вратата.Но виж-защо съм я донесъл в участъка-не помня."
"...Докато обискирахме жилището му,гражданинът Х. излезе от балкона и шумно затвори вратата.На мен ми се стори,че се опитва да избяга и-без да губя време-скочих от горе му да го задържа.А за това,че живее на шестия етаж-съвсем забравих..."

Обичам да чета бисери на ученици, кандидат-студенти, от съдебните зали, а сега и тези......за това ги копирах и ви ги предлагам и на вас. :)))))

понеделник, 7 ноември 2011 г.

Проблеми със спасителя Д.Бежански

Едновременно е смешно и тъжно....май като се замисля, като че ли повече тъжно ми стана....

У наше село се яви спасител. Един такъв — длъгнест, кльощав и бос. Ходи по къщите и прави чудеса.
Най-напред отиде у къщата на Лазар. Лазар — болен. Пред умирачка. Тоя, спасителят, застана пред него и му вика:
„Лазаре, стани!“
За вас лъжа, за мене истина, обаче Лазар стана!
Оня пак: „Лазаре, ходи!“
И Лазар, три месеца крачка не беше направил, сега побегна като коза! И къде-къде — право у кръчмата! Влиза Лазар тичешком у кръчмата и моментално си поръчва шише вино.
А Зарко кръчмарят му вика: „Немам. Лазаре! Ако искаш водка нумер пет — има! Ама вино нема!“
Лазар пцува. „Яз — вика — човек пред умирачка, съм дошъл едно вино да ударим, а ти немаш! Бем ти кръчмата!“
И те ти го спасителят пак. „Сипи му — вика — едно шише вода!“
Зарко се дърпа. „Яз — вика — водка нумер пет му давам, а он се мръщи, па вода ако му сипем, нали главата че ми строши!“
„Нищо — вика спасителят. — Ти му сипи, аз отговарям!“
И Зарко сипа.
Бе каква беше тая вода, какво беше това чудо! Пие Лазар, брише мустак и вика:
„По-убав мавруд не съм пил! Сега и да умрем, нема да ми е жал! Бем ти живото!“
Това — чудесата с Лазар и с виното. Ама имаше и други чудеса.
Баба Цона Кьоравата. От десет години е кьорава горката, понеже й се явиха пердета на очите. Синовете й викат: „Спокойно, мамо. — викат — че ти направиме операция, че прогледнеш!“ Да, ама днеска — операция, утре — операция, синовете се немат време. Тоя син апартамент изплаща, оня син продава москвич, та да купи мицубиши, абе, гайлета имат ората!
И — те ти го спасителят!
„Дай — вика, — бабо Цоне, да ти пипнем очите!“
И как я пипна, бабата прогледна! Нема пердета, нема завеси. Гледа като ястреб и даже вестник чете. „Средношколско знаме“ от преди двайсе години. Намерила го некъде под кацата за зеле и по цел ден го чете на глас.
Най се разчу обаче за Витлеемското чудо. Прибира се бай Витлеем от циганската махала с три риби под мишница и сам си говори. „Как — вика — сега с тия три риби да нахраним десет циганчета и три циганки?! Оня ден яре откраднах и пак гладни останаха, а сега — три риби!…“
И пак спасителят. Явява му се насреща, зима му рибите и влиза в махалата. И не само десетте циганчета на бай Витлеем, не! Целата махала нахранил с тия три риби, па останало още риба и за сушене, и за саламура, даже един циганин, братов син на бай Витлеем, отвори и рибарски дюкян!
Абе — чудеса!
Питаме се само що да го правиме сега тоя спасител!
Бамбашка човек! Верно, чудеса прави. Ама почна и много акъл да ни дава!
„Грешни сте — вика, — не живеете праведно! За пъклото сте се приготвили до един!“ Така ни вика!
Дали па да не земеме да го разпнеме на един кръст, па ако е толку гявол — да възкръсне! Ако не — майната му!

неделя, 6 ноември 2011 г.

Пътен лист за живота - Д.Бежански

Идва бодрата ни смяна....:)))))))Какво ли ни очаква?????

Хлапето влезе в гаража на Кирето с независим вид, седна на единствената свободна масичка и авторитетно поръча:
— Киве, дай една гвоздова!
Кирето изплува иззад тезгяха, любопитен като млад гъсок.
— На колко години си бе, юнак?
— На четиви! — гордо отвърна хлапето. — Дай по-бъвзо една гвоздова, че ми изговя душата!
— Не си ли много малък за гроздова? — поинтересува се Кирето и огледа цялото заведение с усмивка.
Всички посетители, също усмихнати, очакваха отговора на момчето.
— Малък съм — отвърна то. — Обаче се подготвям за живота. Знам ли какво ме чака! Безваботица, мизевия… Каква двуга утеха ще имам тогава, ако не е гвоздовата?!
— Умно! — врътна глава Кирето и след минута тропна една гроздова на масата.
Малкият я глътна на един дъх, обърса с длан несъществуващите си мустаци и каза:
— Дай сега едно уиски! Обаче гледай да е овигинално!
— А сега де! — стресна се Кирето. — Няма ли да ти е много?!
— Няма! — твърдо рече хлапето. — Нали ти казах, че съм вешил да се готвя за живота! Може пък и да ми пвовъвви, да стана милионев! Тогава — коктейли, бвифинги, бавбекюта! Твябва да съм готов за всичко!
Уискито беше изпито със същия замах. След това момчето стана, измъкна отнякъде миниатюрно дървено пистолетче, извади и малка пластмасова бухалчица и тръгна с несигурни крачки към Кирето.
— А сега, бвато, дай сто дойче мавки, да ти охванявам заведението! Иначе ще ти напвавя на сол целия инвентав!
— Каквууу! — настръхна Кирето зад тезгяха. — Леле, като ти обърша два шамара!
Всички обаче скочихме в защита на малкия:
— Кире, да не си посмял! Нали ти каза момчето, че се готви за живота! Бързо му давай сто марки, няма да му разваляш сефтето, я!
И Кирето даде. Къде ще ходи!

Без комантар....

петък, 4 ноември 2011 г.

Боби Картофа поема културата Д.Бежански

Готови ли сте за днешната порция смях? Заповядайте......

Пешо Телето — бизнесмен с три висящи дела — махна мобифона от ухото си и погледна с нежен поглед своя верен бодигард Боби Картофа. Погледна го и въздъхна:
— Тъжно ми е, Компир, много ми е тъжно като те гледам!
— Защо, шефе? — попита бодигардът.
— Ми щото си много прост, е затова! Затова ми е тъжно да те гледам!
— Шефе, не съм толко прост! — възрази бодигардът. Моем и да четем, моем и да пишем! Кво повече?!
— Не е достатъчно, Компир! Не е достатъчно! — пак въздъхна бизнесменът. — Култура ти липсва! Ама истинска култура! Не там Радки-пиратки, тигри и баровци! Шекспир, Компир, Шекспир! Ей това ти липсва на тебе! Знаеш ли кой е Шекспир?
— Не знам, шефе! — чистосърдечно си призна охранителят. — Не го познавам тоя!
— Видя ли? — усмихна се Пешо Телето. — Шекспир, Компир, е писател! Англичанин…
— А, шефе, аз, нали знаеш, с англичани не съм работил… Аз съм по сръбската линия… И по шиптърската… С англичаните работи Гого Тайсъна.
— Абе, Компир! — вече не се усмихна, а направо се разсмя бизнесменът. — Нали ти казах, че човекът е писател, не е от нашите партньори!
— Ми тогава, шефе, ептен па не мое да го познавам!
— Ще го опознаеш, Компир! — строго каза шефът. Писна ми вече около мене да има само простаци и неграмотници! Ей сега ти давам една негова книжка. „Хамлет“ се казва! До другия понеделник да си я прочел! А вътре има едно „Да бъдеш или да не бъдеш“… Него го искам наизуст!
— Защо бе, шефе?! — почти проплака Боби Картофа. Ква грешка направих, та такова наказание?!
— Казах ти, Компир! Грешката ти е, че си прост! Това е! Действай!
След една седмица Боби Картофа стоеше пред Пешо Телето и чинно, като ученичка рецитираше:
„Да бъдеш или да не бъдеш — туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба, или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи…“

— Шефе! — неочаквано прекъсна рецитацията си той. Бе много кофти превод е това! Кой сега говори по тоа начин? Бе тия хора редактори немат ли?! Я, скивай ако аз го бех превел, как щеше да е!
И забил поглед в тавана, Боби Картофа започна да рецитира отново:
— „Да бъдеш или да го духаш — е там е интересното, брато.
Кое е по на далавера за душата —
дръвцето ли да гризнеш
или да тръгнеш соло да я бориш мъката
и в крайна сметка да и лепнеш некролога? Умри, отмъркай —
не бутай повече аванти… И запомни, че тоя сън
че ти издуха сичките проблеми
ами отсекъде.
Е, тоя край направо те кове! Умри, отмъркай…
Или па по-железен вариант — сънувай?…
Обаче тука става шибано: понеже,
познай какъв ли сън че ти набутат,
навиеш ли се сам да гушнеш хризантемите?…“

— Стоп! — рязко го прекъсна бизнесменът. — Компир, ти си гениален, бе! Ти надмина всички ми очаквания! Слушай сега: до другия понеделник искам целия „Хамлет“ в нов превод! А после се зафащаш с „Ромео и Жулиета“!
— Слушам, шефе! — по войнишки отрапортува Боби Картофа. — Ако искаш и „Макбет“ мое да подфанем! Обаче за него че требат поне десет дена…
— Действай, Компир! Действай, поете, мой! — изрече Пешо Телето и почувства, че още миг и ще се просълзи.

Представяте ли си реакцията на Шекспир, ако може да прочете превода на Боби Картофа.....:)))))))

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Царят дава, пъдарят не дава! от Аня Арт

Привет приятели!
Представям ви размислите на една дама с псевдонима Аня Арт. Моята приятелка Траяна бе любезна да ми разреши да ги публикувам в моя блог, за да се заредите с поредната доза смях.....:)))))

Хубава поговорка, обичам я! Че как да не я обичащ, направо да се влюбиш в нея, като всеки ден ти я демонстрират.
Краен квартал, поразбити улички, мършави бездомни кучета, залязващо училище. Така си е – всеки с нова кола, някои с по две/ после криза имало, туй било, онуй било/ и си води децата в центрото, не за друго, ми щото е по –престижно да си в централно училище. Там не са Даскали, а Учители. Много важно, дрън –дрън. Ние, селските даскалици / от крайния квартал де/ също ядем бонбони тик –так и пием виски.
Ама сега няма да ви говоря за нас и за заплатите ни, ами за Цецка , дето отговаря за администрацията, книжните елементи, организацията , координацията и всичко дето завършва на „ация”или с други думи – библиотекарката. Ама сакън, да не сте я нарекли тъй. Щото сетне ви отиват на кино всичките тия нещица, изброени в предходното изречение и за които отговаря тя. Самата тя се представя като Завеждащ административно нещо си, тъй не го запомних цялото/ много съм проста, добре, че не съм тъпа, дет рекъл оня/. Пък и името й тъй подходящо турено от майка й – все ми напомня на мухата Цеце. Ми те са кът две капки боза – Цецка все кръжи, дето не трябва, лепи се за всяка клюка, ако може да те насере – ще го направи с голям кеф. Но това си е друга тема.
Цецето идва всяка сутрин първа на работа, оправя буклите , въртяни цяла нощ на хартийки, примлясква червилцето, хем да блести, хем да се вижда отдалече и се залавя за работа. Първо – кафенцето, туй е най - важното, щото току – виж дошла шефката и няма кафе, не ми се мисли! Сетне прещракване с дистанционното, тююююю, нищо ново, дето да учуди Цецка. Щото тя знае всичко и за всеки, още преди да му се е случило даже.
Влиза например някой и казва , че сутринта в автобуса е чул новина, ама сега се е случила. Цецка отсича” Охоооо, аз туй откога го чух!” и върти очи да види чула ли е шефката, разбрала ли е , че пред нея седи най – осведомената й служителка. Абе всичко знае жената ви казвам, ха смей да й противоречиш.
После сяда на компа, почуква здраво с маникюр, да се знае, че тука се работи здраво, не е някакво си размотаване по коридорите, като ония учители дето си позволяват да идат до тоалетна в междучасието, вместо да си седят в стаята и никъде да не мърдат. Пък не дай си , боже, някой да се обърка и да влезе при Цецка и да му трябва книга. Тука вече направо не ми се мисли. Цецка ще го изгледа изпод вежди и мустак, ще скриви ядно червисани устнички и ще просъска: „ Баш сега ли?! Всичко на мене чака! Не може днеска! Утре! Айде и затваряй, че духа!”. После два дни пиеш валериан, плюеш в пазвата , викаш „ Да пази господ” и напълно забравяш, че някаква си книга ти е притрябвала.
Идва шефката и сега мустачките на Цецето са разтегнати в такава усмивка, че Орлин от „Кафе” ряпа да яде. Скача от компа, сервира кафенцето, отваря кутийка с бонбони или сладки, к*вото е било вчера на примоция в кварталната бакалия и сяда с благоговен израз на лицето да прави компания. Ако през това време влезе някой да пита нещо си, очичките й стават на цепки, ужким гледа новините, но ушите й са наострени като на немска овчарка. Долната й устна е виснала, потекла е лееееекинко слюнка, щото по телевизора дават нещо много яко ужким и слухти тъй, че чак буклите и придобиват формата преди хартийките снощи. И както си гледа, изведнъж извиква : „Не може! Вий какво си въобразявате”. Шефката подскача, новодошлият също и разговорът приключва. Ми тъй де, не се научиха тия хора да не притесняват никога никого и да не искат нищо, докато са на работа. Ама, че ти се наложило, че е нещо спешно, щом Цецка каже, че не може, значи не може. Ако щеш! Моли се да е до тоалетна, че тогава да питаш нещо , иначе си знаеш – „Не може!”
Преди две години синът й се ожени и зачакаха бебе. Рекоха колежки да я поздравят, че и тя ще става баба. Брех, като се опули онуй ми ти Цеце, като изрева на умряло, че тя баба не била, че майката на снаха й баба щяла да става, къде била още тя / само към петдесетте е/ и тъй нататък. Излязоха си попарени колежките, сетне не посмяха и внук да й честитят.
Случи се колежка да се наложи да пътува за два дни. Ама тъй като си знае какво следва, ако пита пред Цецето, вдигнала телефона и хъката – мъката само на шефката обяснила и тя я пуснала да замине. Върна се жената, свършила си работата и забравила вече. Мда, обаче Цецка помни. Среща я на пътя и направо от упор я застрелва : „ Да минеш да си пуснеш отпуск за тия дни. Туй да не ти е бащиния! И къде ходи, какво прави? Може ли тъй без обяснения всеки да си дигне парцалите, какво ще стане, а?” Попарила набързо жената, врътнала букли и хайде да прави кафето. Добре, ама след нея минала шефката и колежката попитала кога да иде и какъв отпуск да пусне. Засмяла се жената, рекла, че вече е минало всичко и няма нужда. Хептен се уплашила колежката, сън не я хваща – „ Царят дава, пъдарят – не!”
Ха, да е жива и здрава Цецка, че иначе кой ще ни разлопва сърцата и вдига кръвното, дето е ниско в туй жегаво време. Направо за наше добро си го прави, тъй ми! Хич и не се съмнявам!

E как е при вас, приятели ? Имате ли си и вие пъдари...:))))))

сряда, 2 ноември 2011 г.

ПРАВИЛНИК НА ШЕФА

Копирам ви тези ЗЛАТНИ правила, за да няма непосветени,а и за да ви е лека службата....аз вече съм държавен рентиер...:)))))

1. Шефът има право!
2. Шефът винаги има право!
3. В малко вероятния случай,когато някой подчинен има право, да погледне 1 и 2.
4. Шефът не спи - Той си почива.
5. Шефът не яде - Той си възстановява силите.
6. Шефът не се храни - Той похапва.
7. Шефът не пие - Той дегустира.
8. Шефът не флиртува - Той набира кадри.
9. Шефът не крещи - Той ви убеждава в своето мнение.
10. Който отива при шефа със своите убеждения, си отива с убежденията на шефа.
11. Кариера прави този, чиито убеждения съвпадат с убежденията на шефа.
12. Шефът не се почесва по тиквата - Той обмисля решението си.
13. Шефът не си криви физиономията - Той се усмихва без ентусиазъм.
14. Шефът не е страхлив - Той е предпазлив.
15. Шефът не е неук-той предпочита творческата практика на безплодната теория.
16. Шефът не е корумпиран - Той приема благодарности.
17. Шефът не следи за слухове - Той подслушва мнението на служителите.
18. Шефът не мрънка - Той споделя идеите си.
19. Шефът не лъже - Той е дипломатичен.
20. Шефът не е упорит - Той следва алгоритъма си.
21. Шефът не изневерява - Той пътува в командировки.
22. Шефът не закъснява - Той е задържан от делова среща.
23. Шефът мисли вместо всички!
24. Колкото по - вече мислиш като Шефа, толкова по - лесно напредваш в службата и се издигаш.
25. Шефът не напуска работното си място, Той просто е необходим другаде.
26. Шефът не чете вестник, той се информира.
27. Шефът не фамилиарничи със секратарката си - Той я образова.
28. Шефът никога не допуска грешки, Той оставя тази възможност на другите.
29. Колкото повече критикувате шефа, толкова по - малка става заплатата Ви.

Обърнете особено внимание на правило № 1,№ 2, № 23, № 24 и № 29 ПОЛЕЗНИ СА!

вторник, 1 ноември 2011 г.

ПИСМО ДО ЗАХАРИНКА от Майя Динева

Обещах ви, ето и отговора на Геновева:

Мило Захаринче,
да вземеш да си смениш името, че ми кипва кръвната захар... Хайде, мило Зинче, така е по-добре. Не се споменава бялата отрова, дето ми е забранена, ама то и белият хляб ми е забранен, че и бялото вино... Жива съм за оплакване! Зинче, Зинчеее... От цяла една година се каня да ти пиша и все не сколасвам. То снегове ни затрупваха, то дъждове ни отвяха, то жеги ни морят, ама сега вече писмото е налице. Реших се, щото времето лети, потъва, а ти сигурно и поетичен конкурс по входовете на блока си спретнала. Може и зимнината вече да си приготвила, пък аз все се офлянквам.
Никакво отлагане повече! Никаква мерехлюндия, направо ще ти разкажа патилата си невероятни. Дето и през ум не ми е минало, че ще ме сполетят, ама то и умът ми... напоследък... Но това е друга история.

Животът ми потъва, умът ми изтлява,
а времето отлита, без да запаметява...

Забравям, мила, отвявам и май не съм с всичкия си вече.
Отидох при моя кардиолог. Той е много добър специалист, приятелче от години, рекох, ще ми каже от какво така бързо се уморявам и задъхвам. Джипито ме гони заради килограмите, натрупала съм била тлъстини, ами то в тоя живот вече само сладкото похапване ми остана. Другите грехове... кучета ги яли! Пиене, пушене, секс... Един хубав секс, миличка, хич няма да е лошо, но и това е друга история.

Не тръпка сексуална ме отнесе,
а байпас животът ми поднесе!

Та, преглежда ме моят приятел и ей така, на шега ме праща на коронарография. Сега, Зинче, аз съм интелигентен човек, знаеш, стихове пиша, двете стихосбирка се канехме да издадем, та... Горе-долу се сетих на какво му викат коронарография и се вдървих от страх! Никога не съм влизала в болница, освен когато раждах и не искам да си спомням. Не съм имала по-тежка рана от ожулено коляно и като видя кръв... Той и малкият ми син припада като види кръв.
А сега - коронарография! Всичко вътрешно ми се вцепени и още съм си вцепенана, да знаеш. Не съм се отцепенила! То е все едно да си вървиш по плажа например, да дишаш морето, пясъка да гали петите ти, слънцето да жари гърба ти и изведнъж... да те улучи падащо лайно от самолет. Четох някъде, че било тежко и вледенено като гюлле. И можело да се случи на не знам колко милиарда веднъж! На мен ми се случи. Приеха ме в болница, жените ме утешават, че нищо няма да усетя, ама то утешава ли се страхът човешки, питам?

Страх зад прозореца наднича!
Страхът е вечен! Аз съм нищо!
От мене нищо не зависи!

Почуствах се наистина пълно нищожество, преглеждат ме, премятат ме... Аз с всичките си ейвани, коприни, парфюми, гердани, гривни, пръстени, модни гримове, ягодови червила, извити мигли, широкополи капели и - хоп! Дори пижама не си носех, не вярвах, че ще остана в болницата. С Първолетка и Данчето...

Да ти разкажа и за тия две жени, едната Първолетка, другата - Данчето. От някакви села наблизо. Данчето, щом отвореше очи, и започваше да пее. Та стари градски песни ли не щеш, та народни ли... После преминаваше на мръсни вицове и тогава вече се изключвах, доколкото е възможно, когато си в една стая с гласовита и речовита състайничка. Опитвах се да се правя на заспала. Защото Данчето не пееше, а врещеше и при това фалшиво. А мръсните вицове... сигурно и пожарникар би се изчервил.
Първолетка пък, щом се събудеше и започваше да си разказва историята, та дъщерята с тумор в мозъка ли не щеш, та синът със счупен крак ли не щеш, та вторият й мъж с пиянството ли не щеш! Първият вече бил починал пак от това пусто пиянство... Ако спираше да говори на нас, то започваше същите монолози по тутурутката. Джиесема, искам да кажа. Ама онова, което най ме шашна, беше колко си приличаха двете, май бяха вакарелки, не помня... Данчето от 12 години живее в Италия с децата си, Първолетка не беше мърдала от село, ама и двете имаха еднакви подстрижки, еднакви прически, еднакво накъдрени, еднакво боядисани и спираха да говорят, само когато заспиваха.

Страхът по жилите ми лази,
че утре коронаро ще ме гази.

Стихчетата ме успокояват, Зинче. Дали не съм превъртяла наистина?
Треперих една цяла нощ, пишман станах триста пъти, че си послушах приятеля доктор, на сутринта ме водят за коронарото. Мен краката ми се подкосяват. Тъкмо ме разпънаха на високото легло, една сестра вика:
- Госпожо, слезте, дойде спешен случай! Бързо!
Аз си проклех късмета, че е все такъв и след като се освободи леглото, ти да видиш! На бегом се качих и се заканих да не помръдна, дори и мъртвец да ми докарат! Лекарите и сестрите изпопадаха от смях, ама аз бях сериозна!
Зинче, каквото се случи след това, хич не е за разказване! До този момент още не съм повярвала!
Живо чудо било, дето не ме е тръшнал инфарктът. Още по-живо чудо било, дето съм се разхождала по мръсните софийски улици като човек, а не като ковчег, например. Абе, казвам ти, да не попаднеш на доктори!
- Госпожа Геновева - вика съответния такъв в съответната болница. - Вие сте за операция!
Щях там да си остана от шок! Сърцето ми работело само с десет процента, смъртта стояла на една ръка разстояние и май вече лекичко ме потупвала по лявото рамо. Уау!
Пратиха ме в друга болница, моите ми купиха една синя пижамка да ми отива на очите... Щото то май само сините ми очи останаха, Захаринке, захарно да ти е името, сладко ми е да го изписвам, оф, сладичкото само го мечтая!... Вързаха ми червено конче за късмет, като агне на заколение, направиха ми клизма, забраниха ми дори вода да пия и... зачаках. С моя овнешки късмет, чаках цяло денонощие, защото операцията пред мен била много тежка, та моята я отложиха за другия ден. Пак клизма, пак не пий вода...Седях си гладна, жадна и трепереща и чаках утрото. Какво се случи след това не помня, но ще ти разкажа какво помня, като се събудих. Като ме събудиха, леле, Зинче, що ли го направиха!

Простих се със живота тука и сега,
приготвих се за вечното изгнание!
Ала очите си отворих в таз среда,
където пак не съм платила парното.

Сега, миличка, като махнеш нефелното сърце, имам още диабет, астма, дископатия, плексит и шип на врата. Та, помисли си какво усетих, като се събудих, защото ни бяха опънали по гръб и така трябваше да спим три месеца. Аз се опитах да дишам и едва не си изтръгнах гръкляна заради джаджите, дето ми ги бяха набутали в гърлото, скараха ми се, щяха да ме набият, десният ми крак не се виждаше от бинтове, от гърдите и корема ми стърчаха тръби, пикаех в торбичка, бях разпрана отгоре до долу и до мен изтъркаляха Стоян от Ихтиман. В тясната стая, наречена реанимация, някъде правеха операция, чуваха се викове и караници, сестрите празнуваха нечий рожден ден, питаха се каква китайска храна да си купят, дали пиле по пекински, или императорско пиле. Младите доктори не ме забелязваха, прозорците бяха затворени, а от повредения климатик духаше жега вместо прохлада в жежката юлска нощ. Устните ми се напукаха и реших, че съм в ада. Моментално започнах да се моля, да шепна, да давам знаци, че искам малко вода. Вода не ми се полагаше, ако някой ме забележеше, намокряше устните ми...
Захарче, що ли човек доброволно се подлага на това, а? Трябва не чавка да му е изпила акъла, ами всички чавки на света да са го налетели!
Нейсе, подбраха ни със Стоянчо, аз се уредих покрай него, защото повечето сестри и болногледачки бяха от този край, ихтиманския. Та ни качиха на по-добро място. Миеха ни, премятаха ни, изпишкваха ни, изакваха ни, сменяха ни превръзките и ни почистваха раните толкова близо един до друг, че сякаш се знаехме от деца. Той си мечтаеше за топли мекици и овнешки пържоли, имаше си ферма човекът. Носеха му голи праскови, аз само при вида им получавах колики и разстройство. Като започнаха да ни раздвижват, болничната ми ношница не можеше да се затваря отзад, та докторът каза:
- Госпожо Геновева, тук всички дядковци са с оперирани сърца, много е опасна такава гледка за тях, да знаете.
Развявах си задника без никакви задни цели, повярвай ми! Рехабилитаторът беше красив, млад, с дълга, копринена коса, вързана на опашка. Много внимателен и миришеше на хубаво. А моята коса се скубеше и вонеше, непрекъснато ми повтаряха колко тежка жена съм, колко големи гърди имам, та манипулациите ставали още по-тежки. Стоянчо имаше огромно шкембе и непрекъснато ги овикваше, на него не се караха. Поне дупето ми, надявам се, беше си останало секси, мъжът ми много го тачи, още от млади години... Е, като ми извадиха непрекъснато кървящия дренаж, тогава направо реших, че сънувам и това просто не се случва с мен. Зинче, нали сме чада Божии? Честно казано, по-близо се усетих до маймуната на оня, дето в края на живота си се отрекъл от теорията си. Бях едно огромно, кървящо, болящо, треперещо и неориентирано парче месо, без мозък, без чувства, без мисли, само с инстинкт за оцеляване.

И оцелях, приятелко любима.
Сега парчетата живот събирам.
Събирам спомените си отново, мила,
че втори шанс небето ми сервира.

Все си мисля за този втори шанс и защо ми е даден, Зинче. Ще си издадем стихосбирката, нали? Няма да те оставя, докато не направим поетична вечер в клубчето при блока ви. Аз не мога да ям и да пия, както едно време, но пък съм ви подготвила толкова нови стихове...
Да ти призная, често си мисля и за Стоян от Ихтиман. Дали си е хапнал мекичките, дето са му забранени, щото и той е диабетик? Тестото го правел негов приятел, дето държал пицария и такова тесто нямало дори в Италия. По специална рецепта било, та мекичките ставали като душички! Дали си е пекнал пържолките? Овнешките, защото ставали меки и ухаещи на билки, като ги киснел в марината. По-хубави били от свинските, дето също са му забранени. Толкова интимно се опознахме, лежейки един до друг три дена, през такъв ад минахме, взаимно подкрепяйки се, че бих могла да си представя и къщата му, и жената, и децата, и овцете, и кучетата...
Как мислиш, дали съм още с всичкия си?

Дали тоз светъл ум е вече поразен?
Дали това сърце отново ще е с мен?
Живей живота като за последно!
И радвай се на всичко отредено!

Е, надявам се скоро да се видим. Стихчетата ще ги поогладя, ще ги полирам и ще си направим поетична вечер. Вече си мечтая, Зинче!
Твоя Геновева

Е, приятели, да се радваме на живота, докато можем, че с тази реформа в здравната система, ако закъсаме.....лелееее, не ми се мисли в какво се превръщаме :)))))

понеделник, 31 октомври 2011 г.

ПИСМО НА ЗИНЧЕТО ДО ГЕНОВЕВА от Антоанета Добрева

Ето ме отново с вас. Писмата които си разменят две приятелки ме заинтригуваха и реших да ги споделя с вас, приятели. Да се посмеем заедно, че смехът нали е здраве....:)))))

Мила ми Геновева,
Много ми стана жално за теб, Геновевче, да знаеш, два дни плаках. Ох, Генче, такова нещо да те сполети. Казах и на Верчето, прочетох й писмото ти, та те ожалихме с всичка сила. Поплакахме си двете даже, ама сега вече нали казваш всичкото било както трябва, та поуспокоихме се.
Генче, аз нали съм много заета, щото съм и домоуправител, и касиер на входа, и ръководител на културата в нашия вход, та много ангажименти..., и ти като не се обади толкоз време, викам си, ей на, Геновева кой знае къде сега е на почивка. Позавидях ти така лекичко, да знаеш. Грях ми на душата, Генче. Аз те мислех, че си заминала някъде на почивка, на някой остров, плаж, палми, т’ва-онова си представях, а то какво било. Такава работа да ти се случи, ох, божке... Да лежиш ти там разпрана и многострадална, Геновевче, пък аз да не знам.
Да беше казала, поне една серенада щяхме да дойдем да ти направим под прозореца на болницата. Щото, нали знаеш, в нашия вход бай Киркор направи хор - от всеки етаж взе по двама и сега пеят ли, пеят. На фестивала много хубаво се представиха. Генче, ние в нашия вход направихме един фестивал за култура. Международен фестивал - по линия на бай Киркор. Да те знаехме, че си болна, щяхме да дойдем да ти изпеем нещо. Щото музиката лекувала, каза Верчето. Обаче ти много хубаво така си ги написала тия стихчета. Значи, и поезията лекува, да знаеш. Ти пиши, пиши, в съседния блок в едно мазе има издателство, ще те уредя там да ти издадат стихосбирка. Мен моите все там ми ги издават. Пък Верчето каза, че нямам талант. Обаче вече четвърта книга имам и всички от нашия вход си я купиха.
Генче, аз де когото видях във входа, разказах, викам им така и така, наша Геновева много пострадала. Дето има една дума - споделих. И знаеш ли какво? Ами тя Александрова от седмия етаж - и тя с байпас, Цанков от третия - и той, на Тонева от дванайстия майка й била с байпас и още кой беше забравих, ама и той с байпас. Значи, няма да се боиш - казаха минавало и заминавало, после хапчета, и така... Обаче т’ва за мерехлюндията - никой не я знае тая болест. Значи, с другото как да е - и сърцето, и диабета, и астмата, и дископатията, всичко се лекува, ама с мерехлюндията трябва да внимаваш много. Генче-е, Генче, какво ти дойде до главата...
Ама как те нямаше тук, да видиш Фестивала в нашия вход. Изчистихме долу общото мазе и там направихме Арт център. Кукличка стана, точно за фестивала. И да знаеш, всички се включиха, щото казах им така: драги съседи, който не участва - двойна такса за входа. И много хубаво стана. Ами така де, културата, културата е важна, Генче, ти знаеш. Обаче като тръгна тоз’ фестивал - то бяха песни, стихотворения, танци имаше, и фотографски пленер даже - бай Методи, дето бил фотограф, той го водеше тоз’ пленер - що снимки направиха на градинката пред входа... Пък хорът на бай Киркор колко хубаво пя, пък хористите как хубаво се бяха облекли - с униформи! Той Венков от четвъртия нали има цех за работно облекло, та ги облече хората - всичките в оранжево! Ех, Генче, как те нямаше... Пък аз, понеже поезията ми е в кръвта, написах химн на входа. Думите, де. По музиката на оная народна песен „Зайченцето бяло”. Верчето каза, че не било народна песен, ами музиката била на Петър Ступел, ама тя Верчето, уф, нали баба й била цигуларка, и всичко знае... Та написах аз думите за химна на входа, обаче хорът не можа да го изпее, понеже много се разсмяха... То верно, че малко смешно се получи с т’ва зайченце, но за есенния фестивал ще е по-сериозно - по друга мелодия ще напиша стихотворение.
Да знаеш, Генче, в нашия вход ще направим и Есенен фестивал на културата. Като свършат с компотите и туршиите, и почваме с културата. Така че, стягай се, оздравявай и да видиш - ще направим един хубав рецитал с тебе - ти стихотворение, аз стихотворение, едно твое, едно мое, да се знае що е то истинска поезия. А пък сега на фестивала имахме конкурс - кой ще похвали мен, Захаринка, най-много. Творчеството ми, де. Всички много хубаво се изказаха, значи, напълни ми се душата, обаче наградата взе баба Злата от деветия, понеже каза, че като ми четяла книжките, и се чувствала като в първи клас. Така сричала. Демек - подмладила се била. И шиповете й минали, щото все си разтягала ръцете напред, да можела по-хубаво да вижда. Мен ако питаш, тя и наградата беше като за нея - освобождаване от такса за асансьор за един месец, щото баба Злата е на към 93-4 години. То къде ли ще ходи, ама хайде...
Пък Верчето знаеш ли какво каза за творчеството ми? Каза така: „Всичкото е лошо, особено на някои места.” Ей така като го рече, чак душата ме заболя, без малко и аз като тебе да потегля към болницата, Генчее, Генче. Че и пред всички. И се смее. Как й даде сърце да го издума. Жива да не бях... Това от приятелка да го чуя... Щото ние с Верчето сме приятелки, за изкуство така си говорим, тя от изкуство много разбира. Обаче от поезия не разбира. Аз затова и не й се разсърдих. Бе какво да ти кажа, Генке, няма свястна литературна критика и т’ва си е. Сега си мисля една друга работа - да взема да се отворя на критически статии ли? Да я запълним някак тая празнина. Споделих така с Верчето, пък тя се смее. Ама ми даде един речник. На чуждите думи в българския език. И каза от него да съм почнела - от думичките. И сега аз не разбрах - да го критикувам ли тоз речник, или само да го чета, ама не смея да я питам Верчето, да не вземе да се ядоса, че какъвто й остър езикът... Ще взема да се пробвам, а? Ти какво ще кажеш, Генче, дали ще мога? Така, с речника...
Иначе Верчето от поезия не разбира, обаче от разкази много разбира, щото всеки път, като й заразказвам нещо и тя все ми вика: ”Ех, Зинче, майстор си, майстор си ти на късия разказ”. И се смее. Така като се смее, много не я знам какво мисли, де, ама нейсе... Сега сме обявили конкурс за кратка проза в нашия вход и ние с нея сме в журито. Тъй, като те гледам, Генче, и ти си по късия разказ, ми що не се явиш и ти на конкурса, нищо, че не си от нашия вход. Като бивша съседка става, хем ще го броим за общософийски, пък догодина и национален може да го обявим.
Ти се лекувай, Генче... Оправяй се, пък за Есенния фестивал на културата в нашия вход, специално ще ти се обадя. Да ни дойдеш специален гост един вид. Само да те питам нещо. Геновевче ма, ти т’ва за парното, дето го казваш, че не си си го платила - сериозно ли? Ох, горката...
Само няма да се отчайваш. Гледай си здравето, пари се изкарват, само здраве да има. И внимавай с мерехлюндията, че лоша работа, инак другото се оправя...
Хайде до скоро
твоя Захаринка Захариева-Зинчето

Очаквайте отговора на Геновева.....

петък, 28 октомври 2011 г.

Шатобриан за деветима

Доста отдавна не съм ви предлагала нещо по-така.....за разтоварване.
То, че нищо не ни е наред, не е, но да се посмеем на себе си поне :))))


В гаража на Кирето можеш да срещнеш всякакви хора. Като започнеш с бай Боре от Требич, дето пие по осемнайсет мастики и чак на деветнайсетата вместо „чаша“ казва „шаша“ и свършиш с този, вчерашния образ.
Сяда вчерашният образ на ъгловата маса и си поръчва водка.
— Обаче — вика — Кире, дай ми от тая дето е най-менте! Щото аз друга не пия!
— Аз па друга немам! — отвръща Кирето и: „трак“ на масата сто грама царкировка.
Отпива образът от водката, потърсва се и започва:
— В шибана държава живеем, Кире, в шибана! Смяташ ли ти, че не мога и аз да карам Мерцедес? Мога! Обаче, защо?! За да ми го откраднат на третия ден ли?! Или да ми го гръмнат на петия! Ей затова си карам трабантчето. В цяла Европа му викат „Пръдливия Ханс“, аз обаче си му викам „кола“ и си го карам!
Нова глътка от водката и пак:
— Много шибана държава. Кире, много! Смяташ ли ти, че не мога и аз да гледам „Панасоник“ с най-плоския екран в света! Мога! Обаче, защо?! За да ми разбият апартамента заради него ли?! Та покрай телевизора да ми откраднат и бурканите с лютеница! Не-е-е, имат много здраве! Гледам си операта от преди трийсет години, нищо че на нея Вяра Анкова излиза с мустаци, а Иван Гарелов по потник! Поне ми е спокойно!
Още една глътка и отново:
— Или друго нещо, Кире! Смяташ ли ти, че не мога и аз да отида в „Шератон“? Па уиски, па сода, па „Шатобриан за двама“! Не за двама! Шатобриан за деветима мога да изям аз, обаче защо?! За да ме одрусат с две хиледарки сметка и после рекетьорите да ме возят в багажник и да ми искат откуп в зелено! Цъ! Не съм съгласен! По-добре да си смуча тука от твоите ментета и да си замезвам после вкъщи с лютеница! А, наздраве! Пак глътка и пак:
— Ако не ни беше такава шибана държава, Кире, смяташ ли ти, че аз щях да търпя вкъщи тая кръстоска между крокодил и носорог! Майко мила, каква жена щях да си взема! Клаудия Шифър щеше да припка след нея и да й се моли: „Како Пенке, може ли да се снимам с тебе!“ Обаче, защо ми е сега такава жена?! Мутрите веднага ще я отмъкнат и ще я закарат на паркинга край Хасково! Ей затова, Кире, си търпя аз моята кръстоска и си трая!
Допи си образът водката, поръча си още една малка, глътна я и нея, стана и си замина.
— Кире — попитах, — к’ъв е тоя бе?
Кирето вдигна рамене:
— Според мен е малко откачен. Но иначе в едно е прав — държавата ни наистина е шибана!

Д.Бежански

сряда, 28 септември 2011 г.

Мъж във фризера

На Иван Драганов вече му се беше случвало, връщайки се ден-два по-рано от командировка, да намери в гардероба непознат мъж. Всъщност веднъж му се случи да намери и познат — Янакиев от горния етаж. Тогава Янакиев се опита да обясни, че бил дошъл да поправя пантите на гардероба, но не можа да каже защо го поправя в абсолютно голо състояние. „Бе, карай! — махна с ръка Иван Драганов. — Няма сега заради едни панти и един комшия да си развалям семейството!“ И се примири с мисълта, че вицовете за съпруг, командировка и мъж в гардероба не са празни измислици, а почиват на реални житейски факти.
Този път обаче мъжът беше във фризера. Естествено пак гол.
„Брей! — каза си Иван Драганов. — Мойта е почнала да се запасява!“
Това му прозвуча като остроумна шега и той весело се засмя. После си наля половин чаша гроздова и се обърна към непознатия:
— Мой човек, така и така си ми дошъл на гости, излез да му ударим по едно!
Мъжът не помръдна.
— Хайде де, хайде, не ми е за сефте, свикнал съм! Излез оттам, стига си се правил на умрял! — повтори поканата Иван Драганов и разтърси голото рамо на госта.
И тогава разбра, че онзи хич не се прави, а наистина си е умрял. По-умрял не можеше да бъде: погледът — изцъклен, езикът — изплезен, сякаш му подаваш да си близне сладолед, тялото — вдървено!
„А стига, бе! — гаврътна Драганов гроздовата на екс. Мойта наистина прекалява! Досега си мислех, че само с умрели не ми е кръшкала, ама явно съм я подценявал! Интересно обаче откъде го е намерила тоя хубавец?“
Наля си втора чашка (този път — догоре) и се провикна към спалнята:
— Снежано! Снежано! Ела тука, некрофилко такава! Ела, че ми писна вече от тебе!
— Какво си се разкрещял посред нощ! — показа се жена му сънена и разчорлена. — Знаеш ли колко е часът! Всичките съседи ще събудиш!
— Бе ще ти кажа аз на тебе колко е часът! — зверски я изгледа Иван Драганов. — Къв е тоя труп във фризера!
— Най-обикновен — широко се прозя жена му. — Вчера го купих от пазара…
И след втора широка прозявка продължи:
— Вярно, доста кокал има, но все пак — три лева килото! А свинското и телешкото знаеш сега по колко са! За агнешкото да не говорим! Освен това продавачът ми показа сертификат — трупчето е съвсем прясно, човекът е застрелян само преди два дни!
Иван Драганов с трепереща ръка си наля нова ракия.
— Хайде стига си къркал! — прибра шишето жена му. Лягай по-бързо, че утре трябва да ми помагаш при разфасоването — сама няма да мога…
Драганов все пак обърна и тази чашка на екс, затвори фризера и облекчено въздъхна:
— Аз пък си помислих, че вече ми слагаш рога и с умрели! За некрофилка те помислих!
— Глупчо! — целуна го жена му по сънната артерия. — Аз се чудя как да свържа двата края при тия цени, а той… Ревнивец такъв! Вместо да си благодарен, че по цял ден обикалям пазарите да намеря нещо по-евтинко!
По устните й обаче се плъзна една лукава усмивчица.
Д.Бежански

Абееее, чета, чета, смешнооооо, ама се страхувам дори да си помисля, че може да дойде време и аз да пазарувам от "това евтиното месо" бррррр....

понеделник, 26 септември 2011 г.

Есмералда също плаче (Сюжет за сапунена опера)

Добро утро! Всички сме чували да казват, че "смехът е здраве"....е потвърждавам го. Преди малко се заредих с положителна енергия за тази седмица и не мога да не споделя с вас....Четете и спорна седмица!

Бедната девойка и кръгло сираче Есмералда Родригес е влюбена в Диего — син на богатия латифундиер полковник Габриел Лопес. Диего също е влюбен в Есмералда. Предстои сватба. В деня на сватбата обаче се разбира, че бракът е невъзможен, тъй като Есмералда е незаконна дъщеря на полковника и следователно — незаконна сестра на Диего.
Есмералда плаче от мъка.
Напълно съкрушена, тя се оттегля в манастир. Там Есмералда се сприятелява с монахинята Кончита, която й разкрива невероятна тайна. Всъщност не тя — Есмералда Родригес е незаконна дъщеря на полковник Габриел Лопес! Незаконна дъщеря му е нейната сестра-близначка Фернанда Родригес!
Есмералда плаче от радост.
После пита къде е сестра й Фернанда. Монахинята Кончита разкрива още една тайна: близначката Фернанда още като бебе е открадната от странстващо семейство на цигани-катунари.
Есмералда плаче от мъка.
Два епизода по-късно игуменката на манастира й съобщава, че ако желае, може да се откаже от обета си за безбрачие и да се върне вкъщи.
Есмералда плаче от радост.
В родния град обаче я чака нов тежък удар. Нейният възлюбен Диего вече не е между живите! Изяден е от крокодил по време на лов в долината на Амазонка.
Есмералда плаче от мъка.
Животът за нея губи смисъл. Отчаяна, тя решава отново да постъпи в манастир. Но ето че в града пристига отец Малкиадес, който преди месец е ходил да покръства индианците край Амазонка. Той съобщава на Есмералда, че Диего не е мъртъв! Диего е жив! Крокодилът, който го е нападнал, не е успял да го изяде напълно, а само го е изпохапал.
Есмералда плаче от радост.
Но отец Малкиадес не й е разказал всичко. След дълги колебания той решава да й разкрие цялата истина. Да. Диего е жив, но след случката с крокодила е загубил паметта си. Сега той смята, че е индианец и е женен за индианка от племето кариоки.
Есмералда плаче от мъка.
Животът й отново е безсмислен, единственият й път е пътят към манастира. Тя вече е изпрала и изгладила монашеските си одежди, когато в града идва семейство странстващи цигани-катунари. Една от циганките поразително прилича на Есмералда. Двете се срещат и Есмералда разбира, че красивата циганка е изчезналата преди години нейна сестра-близначка Фернанда.
Есмералда плаче от радост.
Тя разказва на сестра си за своята любов и за нещастието, сполетяло Диего.
Докато разказва, Есмералда плаче от мъка. Фернанда я успокоява. Тя е научила много цигански магии, с които може да върне паметта на Диего.
Есмералда не вярва. Фернанда се кълне в златния си пръстен и в циганския бог Джаго. Вече повярвала, Есмералда тръгва със сестра си към долината на Амазонка. Там двете намират Диего в племето кариоки и Фернанда наистина му възвръща паметта.
Есмералда плаче от радост.
Тримата се връщат в родния си град. Есмералда и Диего отново ще се женят. Вече нищо не може да попречи на щастието им. В деня на сватбата обаче Есмералда неочаквано ослепява. Местният лекар доктор Хуан Перес установява, че през последните години тя просто е изплакала очите си и отсега нататък до края на живота си ще бъде сляпа.
Всички плачат от мъка. Сляпата Есмералда също плаче.
Но ето че на другия ден в града пристига доктор Куин лечителката. Тя се е омъжила за своя любим Съли и двамата правят сватбено пътешествие из Латинска Америка. Доктор Майк Куин научава за нещастието на Есмералда. Трагедията на момичето така я разтърсва, че тя решава да прекъсне сватбеното си пътешествие и да направи първата в живота си очна операция. Съли я разубеждава. Доктор Хуан Перес — също. Доктор Куин обаче е непреклонна — тя ще оперира Есмералда!
Операцията е успешна! Есмералда отново може да вижда! И да плаче!
Целият град плаче от радост!
(Край на седемстотин шестдесет и пети епизод. Очаквайте продължение.)

Автор: Хосе Роналдо Санчес
Консултант от българска страна: Д. Бежански

Представям си в 2545 епизод какво е станало с внуците им....

неделя, 25 септември 2011 г.

Търся французойка!

Приятели, предлагам ви да се посмеем с Димитър Бежански в края на няколкото почивни дни.

— Ето! — каза жена ми и ме посочи на влезлия с нея господин.
Той ме огледа с воднист синьозелен поглед и мълчаливо кимна. После приближи до мен и опипа с показалец торбичките под очите ми.
— Пие, да?
— Малко! — отвърна жена ми. — Само като го черпят.
— Ай сий! Разбира! — отново кимна онзи. — А пуси? Смокинг?
— Но смокинг! — излъга жена ми. — Отказа ги! — И добави: — Вчера!
— Ай сий!
— И зъбите са му здрави! — пак излъга жена ми. Непознатият обаче явно не й повярва, защото ме хвана с едната си ръка за носа, а с другата — за брадичката и надникна в устата ми.
Това вече беше прекалено! Пернах го през ръцете и скочих от фотьойла.
— Гергано! — креснах. — Къв е тоя педераст!
— Шшшт! — изшътка мойта. — Какви думи употребяваш! Господинът разбира български! Освен това не е педераст, а бисексуален!
— Добре! — продължих да крещя аз. — Какво прави тоя бисексуален педераст вкъщи и защо занича в устата ми?!
— По-тихо! — умоляващо преплете пръсти жена ми. — Човекът е англичанин. Бизнесмен. Дошъл е да инвестира в България.
— И по тая причина трябва да ми разгледа сливиците, така ли?
— Стига си викал! — скастри ме тя. — Излагаме се пред човека! Казах ти — дошъл е да инвестира в България. Но докато другите бизнесмени купуват заводи и телекомуникационни компании, той купува хора. Решил е да си вложи парите в българи!
Отново рухнах във фотьойла.
— И ти ме продаваш?! — едва успях да промълвя.
— Е, какво толкова! — вдига рамене жена ми. — Знаеш ли каква цена ти сложих? Три милиона! При това — не долара, а английски лири! Знаеш ли какъв е курсът на английската лира в момента?
После извади някакви документи от чантичката си, хвана чужденеца подръка и го поведе към масата в столовата.
Останах във фотьойла, онемял от учудване и гордост. Господи! Моята Гергана ми е турила цена, по-висока от цената на завода в Провадия! Ми че тя е по-умна от цялото ни правителство! Ама и мен явно си ме бива, щом е решила толкова много да иска!
В следващия миг скочих и тихо, на пръсти, се измъкнах от хола. Мааму стара! Ще потърся начин да се продам на някоя французойка! Не ги харесвам бисексуалните англичани!

И един виц, който много ми хареса:

Полицай патрулира в парка и вижда на една пейка пияница, който крещи:
- Ах, тяхната мамица! Ах, тяхната мамица!
Полицаят сяда до него на пейката и казва:
- Господине, бива ли такова нещо! На обществено място сте!
- Господин полицай, пейката е прясно боядисана!
- Ах, тяхната мамица-а-а!!!

понеделник, 8 август 2011 г.

СПОНСОР

Добро утро,
в тази тиха сутрин ви предлагам да си изпием кафето и се заредим с малко хубаво настроение с Д.Бежански, чийто произведения обожавам....

Пешо Телето — бизнесмен с три висящи дела — отпи съсредоточено от уискито, тури по американски образец крака върху ръба на масата и се обърна към бодигарда си:
— Абе, Компир, искам да те питам нещо…
— Кажи, шефе! — почтително се наведе бодигардът.
— Компир, ти кво мислиш за…
— А, шефе, аз отбегвам да мислим! — енергично вдигна лапи бодигардът. — Колко пъти се замислим за нещо — или зъб че ме заболи, или корем, или че се млатнем некъде с беемвето! Затова отбегвам!
Бизнесменът снизходително се усмихна:
— А аз, Компир, мисля!
— Е-е-е, шефе, ти си друга бира! Къде че се сравнявам аз с тебе!
Нова добродушна усмивка се плъзна по устните на бизнесмена.
— И знаеш ли, Компир, сега за кво съм се замислил?
— Не знам, шефе! — чистосърдечно си призна бодигардът.
— Замислил съм се, Компир, какво да направя за културата.
Бодигардът го погледна с невинно-теменужен поглед:
— Е-е-е, шефе, па ти малко ли прави! Кой да е спонсор на „Мис Мокра фланелка“? Ти! Кой да кихне награда за „Мистър Чеп“? И там — ти! Стига им толко!
— Не, Компир, не стига! — тежко въздъхна Пешо Телето. — Нещо друго трябва да се направи! Нещо за истинската култура! Мисля си — театър ли да купя, филм ли да финансирам…
— Шефе, чудим ти се — от къв зор?! — гнусливо сви устни Компира.
— Как от къв зор, бе Компир! Как от къв зор! — от гласа на Телето струеше вдъхновение. — Човек веднъж живее на тая земя! Не може като тебе само уши да реже и рекет да събира! Нещо духовно трябва да създаде, Компир! Нещо възвишено! Нещо, което издига човека!
— Ми щом искаш нещо, дето издига — весело се разкиска бодигардът, — купи един асансьор, за кво ти е цел театър?!
Бизнесменът строго го изгледа.
— Леле, Компир, като ти шибна един между веждите!
— Недей, шефе! Боли! — моментално изтри усмивката си Компира.
— Ще боли, я! — скастри го шефът. — Много има да те боли, щом говориш глупости!
Бодигардът плахо погледна работодателя си. После смутено отстъпи няколко крачки към вратата и рече:
— Шефе, искам нещо да ти кажа, ама да не е пак глупост, а?
— Опитай, Компир, опитай! — благосклонно разреши шефът. — Ще видим.
— Шефе, буквите в азбуката колко са?
Пешо Телето за миг се замисли.
— Трийсет. Защо?
— Ми, шефе, такова… — отстъпи още две крачки Компира. Земи им купи още пет букви, да им станат трийсет и пет!
— На кого бе?! — ревна бизнесменът.
— Ми на тия от културата! — неочаквано придоби смелост Компира. — Да не им е толко малка азбуката! Даже още десет букви им купи! Кажи им — ей тия букви — от мене!
Пешо Телето втренчено го изгледа.
— Абе, Компир, ти знаеш ли, че не си бил толкова прост, бе!
— Нали, шефе! — радостно се изпъчи Компира.
— Ама изобщо не си бил толкова прост! Сега слушай: изчезваш оттука и отиваш да ми намериш некой професор, некой, който е най-отворен по азбуките! И му казваш — до утре вечер да измисли десет нови букви! Това — първо! Слушаш ли ме, Компир?
— Слушам те, шефе! — по войнишки отрапортува Компира. Шефът продължи още по-делово:
— Значи, това — първо! Второ — намираш ми и един художник! Да дойде тука и да ме нарисува между ония двамата! Между Кирил и Методий да ме нарисува!
— Между кои, шефе? — не разбра бодигардът.
— Не е твоя работа! Действай!
— Действам, шефе! — пак по войнишки отвърна Компира и хукна към вратата.
Пешо Телето щастливо се отпусна във фотьойла. Усмихна се. Поклати едрата си глава. И замечтано произнесе:
— От едната страна — Кирил, от другата — Методий, в средата — аз! Ей това вече е принос в културата! Пустият му Компир!
После си наля още едно уиски. С много лед.

Как да не се радва човек, че все още има хора, които милеят и дават всичко за културата ни......"създават нещо духовно",.... "нещо възвишено".....

А мен тръпки ме побиват....

сряда, 8 юни 2011 г.

Бедността е порок

Седя вчера в кафенето до кварталната поща и наблюдавам група пенсионери. Наредили се пред пощата на опашка за пенсиите и се оплакват от бедността си. Ама се оплаквааат! Млякото струвало нам колко си, сиренето поскъпнало толкова и толкова, а пенсиите не били вдигани от еди-кога си…
В същото време на две крачки от тях едно момче говори по мобифон.
— Ало! — вика момчето. — Ало, бе! Донеси ми ониа хиляда долара, щото ше доем и ше ти отвинтим главата! Разбра ли ме или не моеш да ме разбереш?
След малко нов разговор:
— Слушай, кифло! Дължиш ми хиляда марки! Как откъде, ма, как откъде? Три дни се чекнеш на мой терен! По триста марки — деветстотин! И сто за закъснението — хиляда! Носиш ги веднага, да не стават инфекции, ясно?
Момчето врътва глава, пали цигара и набира друг номер:
— Брато, ти ли си бе? Кво правиш? Обедваш? Кво обедваш, бе? Лелей, ти ме утепа! У таа жега — таскебап! Е, убаво, обедвай! Обаче слушай сега — онаа работа е готова, само че требе да кихнеш хиляда английски лири! Английски, английски, не италиански! Абе не става, бе! В долари не става! Партньорчето иска лири! Ами бем ли го що така, обаче така! Значи — хиляда лири до утре сутринта! Чу ли ме?
— Серьожа! — свързва се с друг човек момчето. — Тука всьо готова, да знаеш! Нужна толька ти да переведеш ония десет тисачи франка и тавар уже твой тавар, панятна? Ама не можна завтра бе, Серьожа, не можна завтра! До тая вечорка са нужни, панимайш? Айде, переведи ги, браток, ти си знаеш по каким начинам! Бай, бай!
През цялото време, докато момчето говори по мобифона, пенсионерите пристъпват от крак на крак, слънчасват на опашката и не престават да се оплакват от бедността си…
Е, не беше ли прав Иван Костов, като каза преди време, че в България бедни са предимно мързеливите?
Прав беше!
Ето ви пример. Младежът за пет минути по мобифона си докара хиляда долара, хиляда марки, хиляда английски лири и десет хиляди франка! За пет минути! Но работи копелето! Ало — тука, ало — там!
А тия дъртаци ги мързи един мобифон да вдигнат… Ами като ги мързи, да не се оплакват, че са бедни!
Димитър Бежански

И все реват, че нямат...а от къде ги вземат да ги дават на телефонните измамници....питам се и не намирам отговор....

четвъртък, 5 май 2011 г.

Самолети и пилоти

Не мога да се стърпя да не споделя с вас. Вижте на какво попаднах....Не знам да се смея ли, или да плача...

Малък спортен самолет наближава парижко летище. Пилотът влиза във връзка с диспечерската кула:
— Тук пилотът, тук пилотът. Бих желал да получа разрешение за кацане!
— Уточнете къде се намирате!
— В предната част на самолета, на седалката вляво.

Ееее, това е живота....пътувайте смело!

Самолети и пилоти

С кафенцето за отскок днес два вица от серията самолети и пилоти.....

— Уважаеми пътници! Екипажът ви приветства с „добре дошли“ на борда на самолета. В чест на вашата безопасност по време на полета, двамата пилоти вдигат първата си наздравица!


Минути преди излитането на самолета първият пилот пита втория:
— Взе ли картите?
— Да, чисто нови — две тестета!
— Не бе, питам за навигационните карти.
— Тях ги забравих.
— И сега какво, пак ли ще летим по поп купа?

Спорен ден!

Не съм от тях...

Днес ви предлагам да се посмеем заедно с Чудомир....

Не обичам, как’Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста — като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то — фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката — охка, пъшка, караха се, биха се, — па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.
Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас — пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им — сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: „Във всяка къща — и наредба, всяка коза — за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!“ Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: „Нарочно — кай — ги оставяме, та да се проветряват.“ Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице — сякаш цигани са се бърсали с нея!
Ооох, каквото, каквото — тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората — тъй си зная аз, и кой какво е правил — той да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия — дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал — чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!…
Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и — тупуррр — събори се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и — какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата — три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: „Котарак — кай, — госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди…“ Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!
От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: „Който гледа надолу — мисли за голо!“ И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва — тук-там плува някое камбе!
Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас — разхвърляно, мръсно, една галимация!… Да започна да ти разправям, как’Сийке!… Ами не ми е по характера…
Не съм от тях!…

Да е лек, усмихнат и слънчев денят ви!

сряда, 4 май 2011 г.

Нема да правиме цигански работи!

Вчера бай Витлеем преби кака Гюла. Удари я с тъпото на теслата между веждите, после със същата тесла й изкърти два златни зъба и сега пропива зъбите в кръчмата на Ахмедчо.
Някой ще каже: циганска работа — гюрултии, бой, пиянства!…
Не е то така! При бай Витлеем и кака Гюла гюрултии нямаше. Кака Гюла най-мирно и най-кротко му рече:
— Господ да те убие дано и чумата да те тръшне! Дано червата ти се провлачат ей тука през прага, а яз да стоим и да викам: „Те, това са на Витлеем червата!“
Така му рече.
А бай Витлеем учудено я погледна, запали намерен на двора фас и попита:
— Оти ма?
— Оти се кикоти под гъзо ти! — отвърна кака Гюла. Другите цигани — като цигани! Пият що пият, па като профукат парите — секи се фаща на работа! Гого кабели крадне, Серафим казани прави. Албен калайдисва! А ти?!
— А яз що? — поинтересува се бай Витлеем. Кака Гюла му отговори, че той нищо! Когато свършили парите от социалната помощ — той продал каруцата. Когато изпил парите от каруцата — продал телевизора. Като изльокал и телевизора, отковал ламарината от покрива и нея също я продал!
— Лъжеш като дърта циганка! — репликира я бай Витлеем. Ламарината от покриво не я продадох! Загубих я на карти!
При тези негови думи кака Гюла му пожела да пукне, да отиде в пъклото и там да играе карти в най-катранения казан. И пак повтори, че другите цигани са цигани и мъже на място — щом изплюскат парите, веднага се хващат на работа и единствено той (конска фъшкия кисела!) не се хваща на работа, ами се чуди какво още да продаде!
— Чекай малко! — прекъсна я бай Витлеем и очите му светнаха като запаления преди малко фас. — Яз от циганите ли да гледам, ма кучко шугава, или от държавата да гледам! А?!
И най-аргументирано й обясни, че държавата не постъпва като Гого, Серафим и Албен, ами постъпва по съвсем друг начин! Закъса ли държавата за пари — веднага продава нещо! Завод продава, нефтохим продава, ЦУМ продава! Ако се наложи и Странджа-баир ще продаде, ама нема да се захване като Албен да калайдисва или като Юсуф кошове да плете!
— Пу, мамка ти мръсна! — миролюбиво завърши обясненията си бай Витлеем и почна да рови из джобовете си за нов фас.
Кака Гюла понечи да каже още нещо. Но когато тя отвори уста, бай Витлеем изведнъж забелязва двата й златни зъба отпред.
И сега весело черпи наред в кръчмата на Ахмедчо.
— Пийте и споменавайте с добро държавата! — приканва бай Витлеем при всяка нова поръчка. — Нема да правиме цигански работи!

Димитър Бежански

Само като си помисля как им се присмиваме на "циганските работи", а не поглеждаме "нашите" че са май по-цигански и от техните.....
И колко е прав г-н Бежански. За това харесвам неговите откровения и ги споделям с Вас. Убедихте ли се и Вие ?

вторник, 3 май 2011 г.

Изповедта на един средностатистически тиквеник пред правителството на републиката

Не знам кой дявол ме подкокороса, но и аз си турих телефонен секретар. Знаете я машинката, която, като ти звъннат, а теб те няма, тя казва: „Тук е телефон еди-кой си, ако искате да оставите съобщение, след сигнала разполагате с една минута, пю-у-ут!“ Когато се прибереш вкъщи, пускаш записа и научаваш какви съобщения са ти оставени.
Е, наистина, взех си беля на главата, казвам ви!
Прибирам се вечер, прослушвам записа и чувам едноминутни съобщения горе-долу все от тоя сорт:
„Стига се кри, ами ми върни най-после ония петдесет лева, че главата ти ще спукам, кретен с кретен!“
Дрезгав мъжки глас.
Разравям паметта си и установявам, че поне пет-шест души имат право да си искат „ония петдесет лева“ и да ми спукат главата.
Следващ глас — женски, мяукащ:
„Ей, лъжльо! Какво ми обеща онази вечер, забрави ли? Нищо, ти може да си забравил, но аз помня, помня-а-а!“
Майко мила! Коя ли е тази и какво ли съм й обещавал!
Пак женски глас. Но не мяука, а направо реже ухото:
„Слушай, мизернико! С мен може да си разведен, но с детето не си! Така че прати пари за маратонки, ако не искаш да дойда аз лично да ги взема!“
Този глас ми е познат до болка. На бившата ми съпруга е. Доколкото я познавам, наистина ще дойде и тогава — Бог да ми е на помощ!
Следващият запис започва с характерно хълцане. После чувам:
„Трай бе, трай бе, бе яз че гоорим, бе! Ало, брато! Ние тука, рийш, сме се събрали, рийш, при Кирето! Ама страхотна гроздова има Кирето, рийш! Е, ако сега не станеш и не дойдеш при нас, да знаеш, че си последен боклук, рийш! Чекай бе, чекай да чуем какво ше каже, бе! Ало, ало! Ей, пияницо, ше доеш ли, или нема да доееш?“
И така нататък.
И така нататък.
За двата месеца, откакто имам телефонен секретар, разбрах, че в очите на хората съм кретен, лъжльо, мухльо, мизерник, боклук, пияндур, педераст, некадърник, бандит, крадец, посерко, лигльо, кариерист, долен тип, галфон, олигофрен, безхаберник и лалугер.
Тежко, много тежко е да научиш какво мислят хората за тебе!
Сега разбирам защо в правителството още не са си инсталирали телефонни секретари.

Димитър Бежански

След като прочетох горния текст дълбоко се замислих.......и си изключих секретаря....да не би и аз да науча що за екземпляр съм....

понеделник, 2 май 2011 г.

Не е живот това

Лошо, шефе, много лошо! Откак ти издаде оная, твойта заповед, направо нерви ми се образуваха!
Щото твойта заповед каква беше — без адвокат да не говорим, нали така? Добре! Как кажеш! Ти си босът, ти казваш!
И в началото, верно, сичко си беше точно. Закопчават ме ченгетата и:
— Откъде тоя джип?
Питат, чат ли си? Интересуват се.
Аз обаче — железен:
— Без адвокат не говорим!
Ми заключиха ме за двайсе и четири часа и толкова. После — „Чао!“, „Чао!“ и даже джипа ми върнаха, без повече да се правят на любопитни.

Това с качулките. Там — грешка нема! Обаче с кръчмите много ми се скофти! Бе направо от глад че пукнем, бе шефе! Щото в кръчмите следното изпълнение.

Влизам аз, нали, и седам. Идва сервитьорчето. И пита:
— Какво ще обичате?
Абе аз много работи ще обичам, обаче като имам инструкция! И карам по инструкцията:
— Без адвокат не говорим!
Онова копеле ме поглежда гипсирано и си заминава!
А аз гладен, та гладен! И кво да правим, шефе? Фащам солницата и — прас — в огледалото! Сичко става на сол и на дребни огледалчета!

— Мамка ви мръсна! — викам. — Че ви обезкостим сичките! Това им викам, ама не го викам на глас, а само умствено, щото, нали — без адвокат не говорим. И — прас — още една солница в другото огледало.
Публиката, естествено, залега, сервитьорчето се напикава, фърчи собственика.
Шари на масата хиляда марки и — пак същия въпрос:
— Друго какво ще обичате?
Пет заведения обиколих, шефе, пет бона в марки събрах и пак си останах гладен! Ама гладен ти разправям!

Добре че мойта кифла беше сготвила нещо вкъщи, инак направо щех да изпразним потника от глад!
А, споменах кифлата, та се сетих! И с нея същия проблем! Бе, мама й дъеба, тая филми ли е гледала, книжки ли е чела, обаче щом я фана за гъзъ и тя веднага:
— Не така грубо, бе мечо! Кажи ми нещо нежничко!
Е, сега и на кифлата ли да обяснявам, че без адвокат не говорим?!

Та, шефе, много те молим! Или махни оная заповед, или ми фани един адвокат да си го водим нон стоп с мене! Щото направо ми се сбръчка живота, да знаеш! Не е живот това!
Димитър Бежански
Ааахх, какви тежки проблеми има човека....

неделя, 1 май 2011 г.

Детелина с четири листа

Вчера с цел да спестя малко пари не се качих на тролея, а минах пеша напряко през парка. Парите ми бяха крайно необходими за една малка гроздова, която си бях наумил да изпия в кварталния гараж на Кирето.
Вървейки през парка, си помислих, че няма да е лошо, ако вместо една малка гроздова изпия една голяма. Тази мисъл доста ме вдъхнови, ето защо тръгнах с наведена глава и с втренчен в краката си поглед. Надявах се преди мене през парка да е минал някой богат заплес, който да е изръсил едно левче (а защо не и две?!), аз да намеря левчето и хоп — малката гроздова ще порасне и ще стане голяма!
Обаче — ядец! Богатите заплеси явно не ходят пеша и не ръсят из парковете банкноти! С други думи — не намерих никакви левчета. Но намерих… Можете ли да си представите намерих четирилистна детелина!
Господи, как й се зарадвах! Почувствах се като хлапе, на което току-що са му подарили камионче! На толкова години съм, а за първи път намирам четирилистна детелина — символът на щастието! Идеше ми да подскачам от радост! Или да пея! Или да целуна булдога, който в момента препикаваше липата в края на алеята!
След половин час, преливащ от емоции, седях в гаража на Кирето и си пиех малката гроздова заедно със съседа Петров — пенсиониран учител по биология. Той също беше спестил сума ти пари, защото решил да откаже цигарите и не си купил полагащия му се пакет „Арда“.
Разбира се, реших да му се похваля и гордо извадих скътаната в паспорта детелина. Той я погледна разсеяно и каза:
— Мутант!
— Как така — мутант?! — учудих се аз.
— Ами ей така — мутант! Все едно — теле с две глави! Настъпило е някакво объркване в гените й и готово! Можеш да ми вярваш — цял живот към преподавал биология.
— Искаш да кажеш, че е изрод?!
— Точно това искам да кажа.
Въздъхнах разочаровано:
— Пък аз толкова й се радвах, дявол да го вземе!
Пенсионираният учител Петров отпи от ракията и мрачно рече:
— Моето момче, не си ли забелязал, че в живота често става така? Радваме се на нещо, радваме се, а в крайна сметка се оказва, че сме се радвали на някакъв изрод!
Станах и помолих Кирето да ми сипе още една малка. На вересия.

Д.Бежански

Науката е слънце, което във душите грей!

Днес е 1-ви май! Помня манифестациите....навярно и вие....вече ги няма...не...не ми е тъжно заради това, но имаше и нещо хубаво в тях, нали? Музика, цветя, усмивки...
И сега има музика,но е чалга, и цветя има...ама усмивките изчезнаха...

За Вашето добро настроение тази сутрин с кафето, предлагам нещо много свежо и актуално от Димитър Бежански.

Петър Георгиев, известен между колегите си като Пешо Бизона, отключи блиндираната врата на апартамента си и още от прага се провикна:
— Гинче! Гинче! Къде си ма, патко такава! Бързо дай едно уиски, че ще припадна!
Жена му изплува от дъното на хола.
— Какво има, бе Пешо? Какво е станало? Ау, колко си пребледнял! Да не са ти взривили беемвето?!
— По-лошо, Гинче, много по-лошо! — рухна Бизона в първия фотьойл, който се изпречи на пътя му.
— Божичко, Пешо! Мерцедеса ли ти взривиха?!
— Казах ти — още по-лошо! Кръстника иска да ме изхвърли от групировката!
Жена му приклекна от изненада.
— Ха така! Сега се наредихме! И защо?!
— Ми прост съм бил, ей затова!
Жена му приклекна още повече и се плясна по бедрата. После помисли секунда-две и рече:
— То, Пешо, че си прост — прост си! Ама Кръстника за рекетьор ли те е взел или за доцент!
— И аз това му викам, Гинче! — съкрушено въздъхна Бизона. — Кой, питам, троши най-хубаво ръце? Пешо! Кой най-бързо изкълчва ключици? Пешо! Кой реже уши, докато мигнеш? Пак Пешо!
— А той?
— Той пак си държи на неговото! Прост си вика! Вчера, вика, те пратих да гръмнеш един на улица „Хризантема“ 8, а ти си гръмнал съвсем друг човек на улица „Перуника“ 8!
— Е-е, ама ти наистина голяма беля си направил! — кротко приседна до мъжа си Гинчето.
— Бе, ква беля, бе! Ква беля! — озъби й се той. — Хризантема, перуника! И едното — цвете, и другото — цвете! Кой ще ти помни толкова?!
— Пешо, Пешенце! — погали го по рошавите вежди съпругата. — Ами като не помниш, записвай си! Аз, като не помня, си записвам!
— Как да запиша, ма Гинче! — почти проплака Бизона, разнежен от ласката. — Ти знаеш ли какво тежко детство съм имал! Другите — на училище. Пешо — на обир! Другите — пак на училище — Пешо на кражба! Кога да я науча тая пуста азбука?! Пък и то буквите не били една и две или десет примерно, а цели двайсет!
— Не двайсет, а трийсет!
— Ето, виждаш ли! И затова Кръстника е решил да ме изгони от групировката! Утре, вика, вместо фирма „Софунивърс“, ти къвто си прост, ще вземеш да взривиш Софийския университет! И е прав, Гинче! Което си е верно, верно е — аз тия две фирми не ги различавам много-много!
Жена му нервно закрачи из хола.
— И сега, Пешо, кво ще правим?
— И аз това се чудя, Гинче — кво да правим! Да има да се запиша тепърва в училище — не става! Я ми виж физиономията! Даскалите до един ще се разбягат! Освен да си наема частен учител! Ще му плащам по хиляда долара на месец — дано ме научи на азбуката!
— У-у-у, ти пък! Хиляда долара! — плесна с ръце жена му. — Че ти за хиляда долара Благовест Сендов можеш да си наемеш!
— Тоя па кой е?
— Абе, не съм много сигурна, но май беше някакъв академик, пък после го наеха за политик. Абе, от важните клечки!
— Не, не! — поклати глава Бизона. — Чак такъв не ми трябва! Ще си взема аз едно просто даскалче и ще си му плащам да ме научи на четене, на писане, на всичко! Затова тичай сега да ми сипеш едно уиски, а след това бягай да ми купиш един буквар! И по-бързо, докато Кръстника наистина не ме е изхвърлил от групировката!
След две минути Петър Георгиев, известен между колегите си като Пешо Бизона, отпиваше на бавни глътки дванайсетгодишно „Тичърс“, а очите му възбудено блестяха, както блестят очите на всеки първокласник.

Коментара е излишен, нали?

понеделник, 18 април 2011 г.

Купи ми топ, сладуно моме!

Седя вчера в гаража на Кирето, пия си бирата и си чета вестника. И не щеш ли — влиза Интелигента Парушев. Направо щях да се срутя от стола! Първо — Интелигента Парушев влиза в заведение като гаража на Кирето, второ — без папийонка и трето — небръснат и погледът му мътен като на замразен кефал и четвърто… Четвъртото, братко, Интелигента Парушев си поръчва двойна мастика! Как да не се срутиш от стола?! Това той! Интелигента Парушев, дето в махалата не случайно му викат Интелигента! Ами че той носи папийонка дори когато си тупа килимите, и даже на кучето си говори на „вие“. Със собствените си уши съм го чувал. „Не бива — казва — да постъпвате така, Ричард! Не бива да препикавате всяко дърво! Изберете си, моля ви, едно дърво и само него си препикавайте!“
А сега — хоп — при Кирето и — цап двойна мастика без папийонка!
Сгъвам вестника и го питам.
— Кво става бе, комшу? Нещо не си на кеф, май, а?
Интелигента Парушев си поръчва втора двойна, сяда при мен и въздиша:
— Как да съм, как го казахте, съседе, ъъъ на кеф, когато… Не, не, просто не ми се приказва за това!…
— Кажи де, — викам — кажи! Мое па да ти олекне!
Той пак въздиша:
— Снощи, — казва — бях на опера.
— Еее — викам — айде сега, голяма работа! На всеки мое да се случи!
— Не, чакайте — прекъсва ме Интелигента Парушев и погледът му става още по-мътен. — Не можете да си представите такова нещо! Още Станиславски е казал, че театърът започва от гардероба. Това се отнася и за операта. А тук — Боже мой! На гардероба стои някаква мургава личност и размества кутийки от играта „Тука — има, тука — нема!“ В операта! В храма на изкуството! Възмущавам се, естествено, гласно се възмущавам, а мургавата личност знаете ли какво ми казва? Казва ми: „Бегай оттука!“ И гордо добавя, че той изкарвал заплатите на половината творчески състав! Както и да е — влизам, започва първо действие. „Севилският бръснар“! Росини! Тенорът обаче, вместо арията на Граф Алмавива, започва да пее някаква гадост! „Волим те, душо моя“, или нещо от този сорт. Можете ли да си представите! Някаква компания от втора ложа си била поръчала това нещо! Ужас! Нататък просто не ми се разказва! Фигаро подслушва Доктор Бартоло и Дон Базилио и същевременно бръсне някакъв субект от четвърти ред. Аз, естествено, се възмутих отново, но разпоредителката ми обясни, че зрителят си бил платил за услугата. Нататък вече наистина не ми се разказва! Граф Алмавива пя втори път „Волим те, душо моя“ плюс „Кръчмарице-проклетнице“, плюс „Лепа Цуро, бели су ти ноге“, а Дон Базилио пък изпълни „Сладуно моме“, и докато той пееше, някакъв тип непрекъснато му лепеше банкноти на челото! Не, наистина, съседе, имах чувството, че се намирам не в опера, а в някаква механа или дявол знае как се казва там.
Или аз вече не разбирам от изкуство, или това снощи е било някакъв сън, кошмар някакъв!
Обясних на Интелигента Парушев, че той от изкуство може и да разбира, но не разбира от пазарна икономика, и го попитах ще пие ли още една мастика.
— Ще пия! — мрачно махна с ръка той.
Изпи още седем. А на тръгване двамата заедно изпяхме „Купи ми, мамо, топ“. И хич не пееше лошо пустият му интелигент! Сигурно от мастиката му се отвори тоя глас. А когато излизахме, Кирето ни спря и вика:
— Извинете, господине, обаче случайно чух разговора ви… Не можете ли да докарате някоя вечер цялата опера тука? Щото имам един клиент — баровец… Страхотни мангизи ще снесе! Разправя, че много си падал по Росини.
Интелигента Парушев седна на плочника пред гаража, изхълца и рече:
— Ай сиктир, бе! Много си отворен!
Димитър Бежански

Боожеее, ако младежите и девойките знаеха какво е това опера......нямаше да стъпят в чалга клуб, да мятат гюбеци и да се връщат към прапра....пра родителите ни....
А от къде ли да занят....пък и пазарна икономика....кое е истинското...кой да ти каже....

събота, 16 април 2011 г.

Идиоти задават въпроси

Не мога да разбера какъв е тоя отвратителен навик на хората — да се питат един-друг „как си?“! Да се задава тоя въпрос, от една страна, е нечовешко, а от друга — опасно!
Ето, среща ме миналата седмица един познат. Даже полупознат. Дори името му не мога да си спомня точно. Пешо, Гошо — нещо такова. Или може би — Никифор… Няма значение! Та същият този Атанас ми подава ръка и ме пита как съм.
— Добре съм — отвръщам.
Толкоз. После — чао, чао — и се разделихме. Той си тръгна в неговата посока, аз — в мойта.
Вървя си аз в мойта посока и изведнъж ме хваща яд. Абе, тоя кретен, казвам си, Кузман ли беше, къв беше, кво го интересува как съм?! Естествено, че хич не го интересува! Обаче пита по навик! И аз, говедото с говедо, също по навик „добре съм“! И кво ми е добрето, ако се замислиш?! Заплатата ли ми е добра или съм получил мелница от реституцията? Или може би съм си платил парното, върнал съм си заемите и сега отивам да си купя осем пуйки за празниците?! Идиот! И той идиот, че по навик пита, и аз идиот, че по навик отговарям!
Продължавам да вървя и продължавам да псувам. Добре съм бил! Апартамента ми разбиха ли го? Разбиха го! Жена ми безработна ли е? От шест години! Аз съм бил добре! Ми като съм толкова добре, минувачите наоколо що не се тръшкат от завист? Не, не, аз съм си виновен! Но повече е виновна оная гадина — Герасим ли беше, кой беше, дето ме попита как съм! Ако не ме беше попитал, аз хич нямаше и да се сетя! Щях да си вървя и да си свирукам потпури от популярни опери! А той — „здрасти, как си?“! И ми разби спокойствието за цяла седмица напред! Ама що не ми падне втори път! И пак така, по навик, да ме пита как съм! Много хубаво ще му обясня аз на него как съм!
И тъкмо си разсъждавам по тоя начин — изведнъж срещу мене друг познат. Ама и той — полупознат. И неговото име не си спомням — Гошо, Пешо, Станимир — нещо подобно.
И аз — по навик:
— Здравей, как си?
Че като ме замлати пустият му Трайчо! Бой, бой… Нищо не казва, само бие!
Събудих се в „Пирогов“. След колко време — не знам. Над мене — човек в бяло. Явно — лекар.
— Как сте? — пита.
Малееей, докторе, ако не бях целият в гипс, щях да ти кажа аз как съм, обаче имаш късмет!

На този въпрос, за да дразня "противника", винаги отговарям "Добре...не може да е по-добре....връщам се от Хавайските острови, на едномесечна ваканцийка бяхме цялата фамилия...." и като видя как очите срещу мен започват да стават кръгли, злобни и да мятат светкавици си казвам...еееххх, и днес денят ми ще е прекрасен....

А, да всеки ден сменям дестинацията...островите демек...

Айде чао, до утре!

четвъртък, 14 април 2011 г.

Какво, Щвейцария ли ?!

Абе, какво ни надуват главите с тия швейцарци! Нали ходих и ги видех! Загубен народ! Ние бяхме ансамбъл, нали така. Аз свирим на дудук. Аз свирим на дудук, а швейцарците ми ръкоплескат като че ли на кой знае какво свирим! Бе аз на флигорна не съм ръкоплескал така, както те ръкоплескаха на моя дудук!

Иначе — верно — направено, нагласено насекъде. Влезнеш в клозета, отвориш вратата — цсссът — пръсне дезодорант, затвориш вратата — пак цсссът — пак пръсне. Бе като я фанах тая врата — цсссът — напред, цсссът — назад — напълних си половин бурканче. Не че ми требе, ама що па да пръска залудо! В банята — друг номер — насекъде фотоклетки. Туриш крак под душа — водата потече. Дръпнеш си крака — спира. Епа турих една джапанка отдолу и тече цела нощ! Сигурно съм им източил половин язовир на швейцарците! Що ми се фукат с тия фотоклетки!

А иначе — богати, мама им стара! Купи си швейцарчето нов хладилник и веднага изнася стария на тротоара — да го зима кой иска! Бе будала, що не го свалиш в мазето? Толкова ли си го нафрашкал с буркани, та нема къде един хладилник да сместиш? Ние в нашия рейс таман осем сместихме — сичките такива, изфърлени, обаче по външен вид — се едно сега са изкарани от магазина!

Коли, мотори — същата работа! Кара, кара, и като не му харесва вече — закарва колата или мотора на един специален паркинг и — чао! Ако искаш — зимаш си мотор, зимаш си кола, регистрираш си ги на твое име и търкаляш! Обаче ония глупаци там — не — не зимат без мангизи от паркинга, а трошат пари за нови. Мислех да фукна два-три мотора в рейса, ама късно се сетих, вече го бехме натоварили с хладилниците.

И бачкат като невидели. Да им се чудиш на акъла! Абе къщата ти къща, колата ти кола, обзавеждане, това-онова, сичко ти наред — що се трепеш като грешен гявол, а не го удариш на живот?! Бе отпусни си душата, бе човек! Налюскай се един път като хората, сбий се с некого, изкарай една песен! Не, нема такова нещо! За десет дена в Швейцария що па не видех един пиян швейцарец! Един път само срещнах двама да се люшкат налево-надесно по тротоара, ей, викам си, най-после, браво, обаче тия двамата като запеяха „Волим те, цуро, шашаво те волим!“ и веднага разбрах, че не са баш швейцарци.

А па възпитани — направо лошо да ти стане!? Къде и да влезнеш: „Бонжур, мосю! Бонжур, мосю! Бонжур, мосю!“ За десет дена така се набонжурих, та ми стига за цел живот!

Абе, изобщо…

А тука като викнали: „Да стигнеме Швейцария, та да я стигнеме!“ Бе, ай сиктир, бе! Швейцария! Много важно! По мангизи да я стигнеме, това да, това го разбирам! Обаче иначе… Мерси, мосю!

Димитър Бежански

Бягайййййй, Европооооо, идеееемммм!!!!!!

сряда, 13 април 2011 г.

Шефа че ме изгърби

Най-шибаното е кога некой сам се набута. Е така — като мене. Седа си оня ден и си обедвам. Свинско със зеле. Много обичам свинско със зеле. Бех си тропнал на масата целата тава и си обедвам. По едно време по радиото:
„Прода-а-а-ва-а-ат се, ма-а-а-мо, бе-е-ли-те ма-на-а-стири-и-и…“
И що ми требваше! — дигам мобифона и — на шефа:
— Здрасти, шефе!
— Здрасти, Тупан! — вика шефа.
— Не е Тупана — викам. — Картофа е.
— О, здрасти Компир! — вика шефа.
— Здрасти! — викам.
— Кво правиш, бе Компир? — вика шефа.
— Обедвам — викам.
— Кво обедваш?
— Свинско със зеле.
— Добре! Обедвай! — вика шефа и прекъсна. И аз чак тогава се сетих за кво му се обаждам. Пак дигам мобифона. И пак: „Здрасти, шефе“, „Здрасти, Тупан“, „Не е Тупана, Картофа е“, „Какво правиш“, „Обедвам“…
И аз пак се отнесох. На третия път обаче звъня и още веднага:
— Здрасти, шефе! Обедвам свинско със зеле, обаче знаеш ли кво съобщиха по радиото?
— Кво? — пита шефа.
— Ми продават се некакви манастири! — викам.
— Кви манастири? — пита шефа.
— Бели — викам.
— Ъхъ — вика шефа. — Купуваме ги.
После вика:
— Слушай, Тупан!
— Не е Тупана — викам. — Картофа е!
— Нема значение! Слушай, Картоф! Отиваш и веднага проверяваш чии са тия манастири! Към кой синод са! И побързо докато некоя друга групировка не ги е купила преди нас!
Дояждам аз тавата със свинското, палим баварецо и бегам. По едно време мобифона — пю-пю-пю! Дигам. Шефа.
— Компир! — вика. — Ти ли си?
— Аз съм, шефе.
— Кво правиш, бе Компир?
— Ми карам баварецо — викам.
— Добре — вика — карай! Обаче, знаеш кво?
— Кво? — викам.
— Размислих! — вика. — Нема да купуваме тия манастири! По на далавера е да ги застраховаме! Обаче ти провери към кой синод са и действай! И по-бързо, докато некоя друга групировка не ги е застраховала преди нас!
Проверявам аз — тоя синод, оня синод, те па много синоди и докато проверявам — два дена минаха! Днеска пак обедвам. Таскебап. Много обичам таскебап! И таман съм си поръчал осем порции — ей ти по радиото:
„Застрахова-а-а-ани са, ма-а-а-мо, бе-е-ли-те ма-на-асти-ри-и-и…“

Направо се укостих! Некоя друга групировка ги е застраховала преди нас! Басимамата! Сега шефа че ме изгърби! Направо че ми осиротеят маратонките! Що ми требваше сам да се набутвам!

Димитър Бежански

Невероятна история

от любимия ми автор Димитър Бежански

Това наистина е невероятна история. Абсолютно невероятна! Суперневероятна! Толкова е невероятна, че направо не е за вярване!

Всъщност, ето цялата история, разказана без ни най-малко преувеличение.

Миналия понеделник човек на име Петър Георгиев Петров, ръст 190, тегло 120, женен, осъждан, с пет висящи дела, известен в известни кръгове с името Пепи Кютука, се събуди с очила. Черни, тип „Сицилианка“.

— Мълей! — помисли си Пепи Кютука. — Много съм се бил надрънкал снощи, щом съм легнал с очилата.

И посегна да ги махне. Обаче — цъ. Не можа! Първо, защото очилата — да, да — няма лъжа, очилата се бяха сраснали с челото му! Това — първо. И второ — лявата ръка, с която Пепи посегна да махне очилата, нямаше пръсти… Нито един пръст нямаше! От китката надолу, точно от татуировката „Нема да забраим Бухово!“, ръката му не се разклоняваше в пръсти, а продължаваше в мобифон!

Пепи, разбира се, веднага посегна с дясната ръка. Обаче — пак цъ. И дясната нямаше пръсти! Тя пък продължаваше в пистолет! В хубав, лъскав, добре смазан и напълно зареден „Макаров“.

— Бафмааму! — простена Пепи Кютука и понечи да стане от леглото.

Но и това не се получи. Не се получи, защото задникът му тежеше поне два тона. И нямаше как да тежи по-малко, след като от кръста надолу тялото му постепенно преминаваше в луксозно беемве, цвят — сив металик.

— Е, сега се наредихме! — въздъхна Пепи и замислено почеса с мобифона левия си калник. — Станах като ония, като митичните кентаври станах…

После притвори очи с надеждата, че ако поспи още малко, работата току-виж се оправи от само себе си.

Може би някой вече се пита кое е невероятното в тази история. Как кое, как кое?! Ами това, че Пепи Кютука знае какво е кентавър, не е ли невероятно?

Дори повече от невероятно звучи....
Жалкото тук, е че такива като Пепи Кютука са от новите добре облечени "бизнесмени"....
Ооооххх, мила Родино ....какво направиха с теб???

вторник, 12 април 2011 г.

Полицай ми смига, мамо!

Много харесвам тънкия хумор на Димитър Бежански за това ви предлагам да му се насладите и вие......

Стоп-палката лъсна пред фаровете ми и аз инстинктивно набих спирачките.
Катаджии. Двама.
— Сержант Костов! — представи се единият.
— Сержант Пешев! — отрапортува и вторият.
Изгасих двигателя и ги погледнах въпросително.
— Сто долара! — каза сержант Костов.
— Защо?! — учудих се не без основание аз.
— Ми щото те спряхме — обясни сержант Пешев.
— Да де, но защо ме спряхте?
— Ми за да ти земем сто долара! — чистосърдечно отвърна сержант Пешев.
Логиката му бе желязна, нямаше какво да кажа. За всеки случай обаче се опитах да възразя:
— Ама аз не съм направил никакво нарушение!…
— Айде де! — весело се засмя сержант Пешев. — Няма шофьор, който да не е направил нарушение!
— Така е — съгласих се. — Но в момента не съм нарушил нищо!
— В момента не си, но в някой друг момент — си! Така че давай сто долара, стига сме се разправяли!
Отвърнах, че нямам сто долара. Сержантите попитаха какво имам тогава. Марки? Казах, че и марки нямам.
Двамата ме изгледаха с презрение.
— Ти кво работиш бе, мой човек? — поинтересува се сержант Костов.
Отговорих, че съм певец. Оперен.
— Малеййй! — със съжаление поклати глава сержантът. — Ти верно си много зян бе, мой човек! Вчера спрехме един художник. Виж, това по е занаят! Пари нямаше, ама ни даде по една картина. Жената веднага я закачи у кухнята. А ти — певец!
— Мога да ви изпея нещо! — плахо предложих аз. — Обичате ли арията на Каварадоси?
— Абе, я мани тая работа! — с погнуса се изплю сержант Пешев. — Ария! Пръстен немаш ли? Венчална халка?
Казах им, че нямам нито пръстен, нито венчална халка.
— Давай тогава квото имаш! — с досада рече сержант Костов. — Давай, стига си ни губил времето!
Прерових всичките си джобове и с мъка събрах три лева. Взеха ги с отвращение.
— Ей, момчета — попитах, докато те си деляха парите, вие да не сте менте-катаджии?
— Ми менте сме, разбира се! — отвърна сержант Пешев. — Ако бехме истински, щеше ли да се отървеш с три лева?!

Извода какъв е.....когато пътувате си сваляйте бижутата.....и само стотинки в потфейла....че с това менте....на всеки километър....няма отърване, ами да минаваме по-леко....все пак криза е.....

петък, 25 февруари 2011 г.

Вицове и ученически бисери....

Предлагам ви няколко вица със сутрешното кафе. За тонус....

Полицай спира много натоварено БМВ и казва на бореца, който го кара:
- Отвори багажника! Какви са тези Калашници тук?
- Какви Калашници, това са калкулатори!
- Как калкулатори, бе, това са автомати и пушки!
- Аааа, незнам, ние с тях си оправяме сметките...


Разговарят две майки:
- Не ми е работа, но обърнала ли си внимание с какво се занимава напоследък дъщеря ти?
- С какво?
- Плете бебешки терлички! -
Слава богу! Най-после и тя да се захване с нещо сериозно, че ми писна от тия безкрайни купони!

Син на една мутра се прибира след последния учебен ден и баща му го пита:
- Е, как е, сине, как се справи?
- Пет двойки, тате... - отвръща синчето.
- Мале-е-е, голям бой ще падне!
- Знам, тате. Вече съм им взел адресите.

Баща катаджия буди сина си - и той катаджия:
- Ставай, време е да ходим на работа!
- Колко е часът?
- 7:30.
- Ама още е рано бе, тате!
- Как рано? Вече половин час безплатно карат, гадовете!

При психиатъра:
- Докторе, аз не съм човек, а куче.
- Моля, легнете на кушетката.
- Благодаря много! Вкъщи не ми дават да се качвам на дивана.

- Скъпи, вчера оставих две бутилки водка в хладилника, а сега е само една. Защо?
- Ами… Защото не съм я видял.

Мъж се прибира в къщи кьоркютук пиян. Решил да се прикрие от жена си. Чудил се какво да направи и измислил, че ако чете книга тя няма да се досети нищо. Сяда в хола на дивана и почва да чете. Влиза жена му, поглежда го и казва:
- Е, кво... пак ли си се насвяткал!? Колко можеш да изпиеш?
- Кой това ма? Не виждаш ли, че седя тука и си чета книга.
- Абе я затваряй тоя куфар и отивай да си лягаш, пияница такъв!

Секретарка се обажда на директора на зоологическата градина, който е в командировка, и го пита:
- Господин директор, почина маймуната. Да търсим ли нова или да ви чакаме?

Разговарят две блондинки:
- Мога да си представя, че щъркелите донасят децата, но паякът да носи кола.... това никак не ми го побира акълът.

Блондинка идва в бензиностанция и момчето, което работи там, я пита:
- Kакъв бензин желаете?
Блондинката отговаря:
- Желая супер.
- Кой супер? Имаме супер 98 и супер 95.
Блондинката се замисли малко и пита:
- A нямате ли някой от тази година?

Мъжете се делят на ужасно прости и просто ужасни.

ОБЯВИ:

Продавам доберман. Яде всичко, много обича деца!

Млад, здрав и снажен, имам две къщи, яхта, вила на Хаваите, порше и частен самолет. Не купувам и не продавам нищо, просто искам да се похваля.

Спешно търся дубльор за медения си месец.

Дарявам къща със зла тъща.

Търся жена с трактор. Моля, изпратете снимка на трактора.


Със сърце и тебешир - случки от училище

Като гледам, думите ми се плъзват покрай ушите ви както вода по кожата на млад тюлен...

Учителка влиза в класната стая и оглежда физиономиите на 11. клас:
- Момчета, ако Дарвин беше жив, щеше да престане да търси свързващото звено между човека и маймуната.

Учителка от езиковата гимназия в Плевен:
Радославе, не бъркай в контакта, ша `земе точно в моя час да умреш.

В час по химия:
Иване, отвори вратата, може да се наложи да бързаме...

Из класна работа по литература:
Дон Кихот бил 50-годишен младеж с плешив кон.

Учител по физкултура:
В строя виждам разни, дето липсват!

Учител по литература:
Винаги, щом си отворя устата, чувам гласа на някой идиот!

Из отговор на литературен въпрос на седмокласник:
В дясната си ръка баба Илийца държала пистолета, в лявата - бебето, а в другата - ранения бунтовник.

Учителката:
Ще изгоня всички и ще работя с останалите!

В час по география:
Една камила може да върви по 30-40 часа на ден.

Упомена ли те още веднъж, няма да ти бъде нужно пак да те упоменавам, че ще изхърчиш навън!

Из ученически съчинения:
...Първото околосветско пътуване било извършено от Магелан. За нещастие той бил убит на Филипините и екипажът се завърнал без него. Въпреки всичко покойният запазил добър спомен за пътешествието си.

Кенгуруто има на корема си джоб, за да се скрие в случай на опасност.

Там са намерени мъртви скелети.

Рибите могат да бъдат водни и морски.

Държавите имат различна форма на държавно управление. Италия е с форма на ботуш.

През една точка могат да се прокарат безброй прави, а през две - двойно повече.

Хората, които живеят в пустинята, се хранят предимно с пясък

Намалява площта на обработваемата площ.

Живели са в IV век преди Нова година.

Функцията първо расте, а след това отпада.

Всичко е точно, но някъде има малка грешчица.

Завладя глад, а и недоимък на храна.

Сега заредени с позитивизъм да отхвърлим и малко работа.....Ооооо ама то е петък...нали знаете че който работи в петък....аааа, какво се случва на шефа му??? Е аз не му го желая....за това нема да работим....легаме и чекаме да ни мине....както е казал нане Вуте....и утре е ден....

До скоро!