четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Царят дава, пъдарят не дава! от Аня Арт

Привет приятели!
Представям ви размислите на една дама с псевдонима Аня Арт. Моята приятелка Траяна бе любезна да ми разреши да ги публикувам в моя блог, за да се заредите с поредната доза смях.....:)))))

Хубава поговорка, обичам я! Че как да не я обичащ, направо да се влюбиш в нея, като всеки ден ти я демонстрират.
Краен квартал, поразбити улички, мършави бездомни кучета, залязващо училище. Така си е – всеки с нова кола, някои с по две/ после криза имало, туй било, онуй било/ и си води децата в центрото, не за друго, ми щото е по –престижно да си в централно училище. Там не са Даскали, а Учители. Много важно, дрън –дрън. Ние, селските даскалици / от крайния квартал де/ също ядем бонбони тик –так и пием виски.
Ама сега няма да ви говоря за нас и за заплатите ни, ами за Цецка , дето отговаря за администрацията, книжните елементи, организацията , координацията и всичко дето завършва на „ация”или с други думи – библиотекарката. Ама сакън, да не сте я нарекли тъй. Щото сетне ви отиват на кино всичките тия нещица, изброени в предходното изречение и за които отговаря тя. Самата тя се представя като Завеждащ административно нещо си, тъй не го запомних цялото/ много съм проста, добре, че не съм тъпа, дет рекъл оня/. Пък и името й тъй подходящо турено от майка й – все ми напомня на мухата Цеце. Ми те са кът две капки боза – Цецка все кръжи, дето не трябва, лепи се за всяка клюка, ако може да те насере – ще го направи с голям кеф. Но това си е друга тема.
Цецето идва всяка сутрин първа на работа, оправя буклите , въртяни цяла нощ на хартийки, примлясква червилцето, хем да блести, хем да се вижда отдалече и се залавя за работа. Първо – кафенцето, туй е най - важното, щото току – виж дошла шефката и няма кафе, не ми се мисли! Сетне прещракване с дистанционното, тююююю, нищо ново, дето да учуди Цецка. Щото тя знае всичко и за всеки, още преди да му се е случило даже.
Влиза например някой и казва , че сутринта в автобуса е чул новина, ама сега се е случила. Цецка отсича” Охоооо, аз туй откога го чух!” и върти очи да види чула ли е шефката, разбрала ли е , че пред нея седи най – осведомената й служителка. Абе всичко знае жената ви казвам, ха смей да й противоречиш.
После сяда на компа, почуква здраво с маникюр, да се знае, че тука се работи здраво, не е някакво си размотаване по коридорите, като ония учители дето си позволяват да идат до тоалетна в междучасието, вместо да си седят в стаята и никъде да не мърдат. Пък не дай си , боже, някой да се обърка и да влезе при Цецка и да му трябва книга. Тука вече направо не ми се мисли. Цецка ще го изгледа изпод вежди и мустак, ще скриви ядно червисани устнички и ще просъска: „ Баш сега ли?! Всичко на мене чака! Не може днеска! Утре! Айде и затваряй, че духа!”. После два дни пиеш валериан, плюеш в пазвата , викаш „ Да пази господ” и напълно забравяш, че някаква си книга ти е притрябвала.
Идва шефката и сега мустачките на Цецето са разтегнати в такава усмивка, че Орлин от „Кафе” ряпа да яде. Скача от компа, сервира кафенцето, отваря кутийка с бонбони или сладки, к*вото е било вчера на примоция в кварталната бакалия и сяда с благоговен израз на лицето да прави компания. Ако през това време влезе някой да пита нещо си, очичките й стават на цепки, ужким гледа новините, но ушите й са наострени като на немска овчарка. Долната й устна е виснала, потекла е лееееекинко слюнка, щото по телевизора дават нещо много яко ужким и слухти тъй, че чак буклите и придобиват формата преди хартийките снощи. И както си гледа, изведнъж извиква : „Не може! Вий какво си въобразявате”. Шефката подскача, новодошлият също и разговорът приключва. Ми тъй де, не се научиха тия хора да не притесняват никога никого и да не искат нищо, докато са на работа. Ама, че ти се наложило, че е нещо спешно, щом Цецка каже, че не може, значи не може. Ако щеш! Моли се да е до тоалетна, че тогава да питаш нещо , иначе си знаеш – „Не може!”
Преди две години синът й се ожени и зачакаха бебе. Рекоха колежки да я поздравят, че и тя ще става баба. Брех, като се опули онуй ми ти Цеце, като изрева на умряло, че тя баба не била, че майката на снаха й баба щяла да става, къде била още тя / само към петдесетте е/ и тъй нататък. Излязоха си попарени колежките, сетне не посмяха и внук да й честитят.
Случи се колежка да се наложи да пътува за два дни. Ама тъй като си знае какво следва, ако пита пред Цецето, вдигнала телефона и хъката – мъката само на шефката обяснила и тя я пуснала да замине. Върна се жената, свършила си работата и забравила вече. Мда, обаче Цецка помни. Среща я на пътя и направо от упор я застрелва : „ Да минеш да си пуснеш отпуск за тия дни. Туй да не ти е бащиния! И къде ходи, какво прави? Може ли тъй без обяснения всеки да си дигне парцалите, какво ще стане, а?” Попарила набързо жената, врътнала букли и хайде да прави кафето. Добре, ама след нея минала шефката и колежката попитала кога да иде и какъв отпуск да пусне. Засмяла се жената, рекла, че вече е минало всичко и няма нужда. Хептен се уплашила колежката, сън не я хваща – „ Царят дава, пъдарят – не!”
Ха, да е жива и здрава Цецка, че иначе кой ще ни разлопва сърцата и вдига кръвното, дето е ниско в туй жегаво време. Направо за наше добро си го прави, тъй ми! Хич и не се съмнявам!

E как е при вас, приятели ? Имате ли си и вие пъдари...:))))))

3 коментара:

  1. Благодаря ти, Норче, авторката също! Пъдари, за жалост, навсякъде ги има. Ама живи да са, че иначе хептен ще ни пада кръвното:)

    ОтговорИзтриване
  2. Траянче, мисля си, че те са дори необходими за да сме винаги в кондиция :))))

    ОтговорИзтриване