Науката е слънце, което във душите грей!

Днес е 1-ви май! Помня манифестациите....навярно и вие....вече ги няма...не...не ми е тъжно заради това, но имаше и нещо хубаво в тях, нали? Музика, цветя, усмивки...
И сега има музика,но е чалга, и цветя има...ама усмивките изчезнаха...

За Вашето добро настроение тази сутрин с кафето, предлагам нещо много свежо и актуално от Димитър Бежански.

Петър Георгиев, известен между колегите си като Пешо Бизона, отключи блиндираната врата на апартамента си и още от прага се провикна:
— Гинче! Гинче! Къде си ма, патко такава! Бързо дай едно уиски, че ще припадна!
Жена му изплува от дъното на хола.
— Какво има, бе Пешо? Какво е станало? Ау, колко си пребледнял! Да не са ти взривили беемвето?!
— По-лошо, Гинче, много по-лошо! — рухна Бизона в първия фотьойл, който се изпречи на пътя му.
— Божичко, Пешо! Мерцедеса ли ти взривиха?!
— Казах ти — още по-лошо! Кръстника иска да ме изхвърли от групировката!
Жена му приклекна от изненада.
— Ха така! Сега се наредихме! И защо?!
— Ми прост съм бил, ей затова!
Жена му приклекна още повече и се плясна по бедрата. После помисли секунда-две и рече:
— То, Пешо, че си прост — прост си! Ама Кръстника за рекетьор ли те е взел или за доцент!
— И аз това му викам, Гинче! — съкрушено въздъхна Бизона. — Кой, питам, троши най-хубаво ръце? Пешо! Кой най-бързо изкълчва ключици? Пешо! Кой реже уши, докато мигнеш? Пак Пешо!
— А той?
— Той пак си държи на неговото! Прост си вика! Вчера, вика, те пратих да гръмнеш един на улица „Хризантема“ 8, а ти си гръмнал съвсем друг човек на улица „Перуника“ 8!
— Е-е, ама ти наистина голяма беля си направил! — кротко приседна до мъжа си Гинчето.
— Бе, ква беля, бе! Ква беля! — озъби й се той. — Хризантема, перуника! И едното — цвете, и другото — цвете! Кой ще ти помни толкова?!
— Пешо, Пешенце! — погали го по рошавите вежди съпругата. — Ами като не помниш, записвай си! Аз, като не помня, си записвам!
— Как да запиша, ма Гинче! — почти проплака Бизона, разнежен от ласката. — Ти знаеш ли какво тежко детство съм имал! Другите — на училище. Пешо — на обир! Другите — пак на училище — Пешо на кражба! Кога да я науча тая пуста азбука?! Пък и то буквите не били една и две или десет примерно, а цели двайсет!
— Не двайсет, а трийсет!
— Ето, виждаш ли! И затова Кръстника е решил да ме изгони от групировката! Утре, вика, вместо фирма „Софунивърс“, ти къвто си прост, ще вземеш да взривиш Софийския университет! И е прав, Гинче! Което си е верно, верно е — аз тия две фирми не ги различавам много-много!
Жена му нервно закрачи из хола.
— И сега, Пешо, кво ще правим?
— И аз това се чудя, Гинче — кво да правим! Да има да се запиша тепърва в училище — не става! Я ми виж физиономията! Даскалите до един ще се разбягат! Освен да си наема частен учител! Ще му плащам по хиляда долара на месец — дано ме научи на азбуката!
— У-у-у, ти пък! Хиляда долара! — плесна с ръце жена му. — Че ти за хиляда долара Благовест Сендов можеш да си наемеш!
— Тоя па кой е?
— Абе, не съм много сигурна, но май беше някакъв академик, пък после го наеха за политик. Абе, от важните клечки!
— Не, не! — поклати глава Бизона. — Чак такъв не ми трябва! Ще си взема аз едно просто даскалче и ще си му плащам да ме научи на четене, на писане, на всичко! Затова тичай сега да ми сипеш едно уиски, а след това бягай да ми купиш един буквар! И по-бързо, докато Кръстника наистина не ме е изхвърлил от групировката!
След две минути Петър Георгиев, известен между колегите си като Пешо Бизона, отпиваше на бавни глътки дванайсетгодишно „Тичърс“, а очите му възбудено блестяха, както блестят очите на всеки първокласник.

Коментара е излишен, нали?