понеделник, 31 октомври 2011 г.

ПИСМО НА ЗИНЧЕТО ДО ГЕНОВЕВА от Антоанета Добрева

Ето ме отново с вас. Писмата които си разменят две приятелки ме заинтригуваха и реших да ги споделя с вас, приятели. Да се посмеем заедно, че смехът нали е здраве....:)))))

Мила ми Геновева,
Много ми стана жално за теб, Геновевче, да знаеш, два дни плаках. Ох, Генче, такова нещо да те сполети. Казах и на Верчето, прочетох й писмото ти, та те ожалихме с всичка сила. Поплакахме си двете даже, ама сега вече нали казваш всичкото било както трябва, та поуспокоихме се.
Генче, аз нали съм много заета, щото съм и домоуправител, и касиер на входа, и ръководител на културата в нашия вход, та много ангажименти..., и ти като не се обади толкоз време, викам си, ей на, Геновева кой знае къде сега е на почивка. Позавидях ти така лекичко, да знаеш. Грях ми на душата, Генче. Аз те мислех, че си заминала някъде на почивка, на някой остров, плаж, палми, т’ва-онова си представях, а то какво било. Такава работа да ти се случи, ох, божке... Да лежиш ти там разпрана и многострадална, Геновевче, пък аз да не знам.
Да беше казала, поне една серенада щяхме да дойдем да ти направим под прозореца на болницата. Щото, нали знаеш, в нашия вход бай Киркор направи хор - от всеки етаж взе по двама и сега пеят ли, пеят. На фестивала много хубаво се представиха. Генче, ние в нашия вход направихме един фестивал за култура. Международен фестивал - по линия на бай Киркор. Да те знаехме, че си болна, щяхме да дойдем да ти изпеем нещо. Щото музиката лекувала, каза Верчето. Обаче ти много хубаво така си ги написала тия стихчета. Значи, и поезията лекува, да знаеш. Ти пиши, пиши, в съседния блок в едно мазе има издателство, ще те уредя там да ти издадат стихосбирка. Мен моите все там ми ги издават. Пък Верчето каза, че нямам талант. Обаче вече четвърта книга имам и всички от нашия вход си я купиха.
Генче, аз де когото видях във входа, разказах, викам им така и така, наша Геновева много пострадала. Дето има една дума - споделих. И знаеш ли какво? Ами тя Александрова от седмия етаж - и тя с байпас, Цанков от третия - и той, на Тонева от дванайстия майка й била с байпас и още кой беше забравих, ама и той с байпас. Значи, няма да се боиш - казаха минавало и заминавало, после хапчета, и така... Обаче т’ва за мерехлюндията - никой не я знае тая болест. Значи, с другото как да е - и сърцето, и диабета, и астмата, и дископатията, всичко се лекува, ама с мерехлюндията трябва да внимаваш много. Генче-е, Генче, какво ти дойде до главата...
Ама как те нямаше тук, да видиш Фестивала в нашия вход. Изчистихме долу общото мазе и там направихме Арт център. Кукличка стана, точно за фестивала. И да знаеш, всички се включиха, щото казах им така: драги съседи, който не участва - двойна такса за входа. И много хубаво стана. Ами така де, културата, културата е важна, Генче, ти знаеш. Обаче като тръгна тоз’ фестивал - то бяха песни, стихотворения, танци имаше, и фотографски пленер даже - бай Методи, дето бил фотограф, той го водеше тоз’ пленер - що снимки направиха на градинката пред входа... Пък хорът на бай Киркор колко хубаво пя, пък хористите как хубаво се бяха облекли - с униформи! Той Венков от четвъртия нали има цех за работно облекло, та ги облече хората - всичките в оранжево! Ех, Генче, как те нямаше... Пък аз, понеже поезията ми е в кръвта, написах химн на входа. Думите, де. По музиката на оная народна песен „Зайченцето бяло”. Верчето каза, че не било народна песен, ами музиката била на Петър Ступел, ама тя Верчето, уф, нали баба й била цигуларка, и всичко знае... Та написах аз думите за химна на входа, обаче хорът не можа да го изпее, понеже много се разсмяха... То верно, че малко смешно се получи с т’ва зайченце, но за есенния фестивал ще е по-сериозно - по друга мелодия ще напиша стихотворение.
Да знаеш, Генче, в нашия вход ще направим и Есенен фестивал на културата. Като свършат с компотите и туршиите, и почваме с културата. Така че, стягай се, оздравявай и да видиш - ще направим един хубав рецитал с тебе - ти стихотворение, аз стихотворение, едно твое, едно мое, да се знае що е то истинска поезия. А пък сега на фестивала имахме конкурс - кой ще похвали мен, Захаринка, най-много. Творчеството ми, де. Всички много хубаво се изказаха, значи, напълни ми се душата, обаче наградата взе баба Злата от деветия, понеже каза, че като ми четяла книжките, и се чувствала като в първи клас. Така сричала. Демек - подмладила се била. И шиповете й минали, щото все си разтягала ръцете напред, да можела по-хубаво да вижда. Мен ако питаш, тя и наградата беше като за нея - освобождаване от такса за асансьор за един месец, щото баба Злата е на към 93-4 години. То къде ли ще ходи, ама хайде...
Пък Верчето знаеш ли какво каза за творчеството ми? Каза така: „Всичкото е лошо, особено на някои места.” Ей така като го рече, чак душата ме заболя, без малко и аз като тебе да потегля към болницата, Генчее, Генче. Че и пред всички. И се смее. Как й даде сърце да го издума. Жива да не бях... Това от приятелка да го чуя... Щото ние с Верчето сме приятелки, за изкуство така си говорим, тя от изкуство много разбира. Обаче от поезия не разбира. Аз затова и не й се разсърдих. Бе какво да ти кажа, Генке, няма свястна литературна критика и т’ва си е. Сега си мисля една друга работа - да взема да се отворя на критически статии ли? Да я запълним някак тая празнина. Споделих така с Верчето, пък тя се смее. Ама ми даде един речник. На чуждите думи в българския език. И каза от него да съм почнела - от думичките. И сега аз не разбрах - да го критикувам ли тоз речник, или само да го чета, ама не смея да я питам Верчето, да не вземе да се ядоса, че какъвто й остър езикът... Ще взема да се пробвам, а? Ти какво ще кажеш, Генче, дали ще мога? Така, с речника...
Иначе Верчето от поезия не разбира, обаче от разкази много разбира, щото всеки път, като й заразказвам нещо и тя все ми вика: ”Ех, Зинче, майстор си, майстор си ти на късия разказ”. И се смее. Така като се смее, много не я знам какво мисли, де, ама нейсе... Сега сме обявили конкурс за кратка проза в нашия вход и ние с нея сме в журито. Тъй, като те гледам, Генче, и ти си по късия разказ, ми що не се явиш и ти на конкурса, нищо, че не си от нашия вход. Като бивша съседка става, хем ще го броим за общософийски, пък догодина и национален може да го обявим.
Ти се лекувай, Генче... Оправяй се, пък за Есенния фестивал на културата в нашия вход, специално ще ти се обадя. Да ни дойдеш специален гост един вид. Само да те питам нещо. Геновевче ма, ти т’ва за парното, дето го казваш, че не си си го платила - сериозно ли? Ох, горката...
Само няма да се отчайваш. Гледай си здравето, пари се изкарват, само здраве да има. И внимавай с мерехлюндията, че лоша работа, инак другото се оправя...
Хайде до скоро
твоя Захаринка Захариева-Зинчето

Очаквайте отговора на Геновева.....

петък, 28 октомври 2011 г.

Шатобриан за деветима

Доста отдавна не съм ви предлагала нещо по-така.....за разтоварване.
То, че нищо не ни е наред, не е, но да се посмеем на себе си поне :))))


В гаража на Кирето можеш да срещнеш всякакви хора. Като започнеш с бай Боре от Требич, дето пие по осемнайсет мастики и чак на деветнайсетата вместо „чаша“ казва „шаша“ и свършиш с този, вчерашния образ.
Сяда вчерашният образ на ъгловата маса и си поръчва водка.
— Обаче — вика — Кире, дай ми от тая дето е най-менте! Щото аз друга не пия!
— Аз па друга немам! — отвръща Кирето и: „трак“ на масата сто грама царкировка.
Отпива образът от водката, потърсва се и започва:
— В шибана държава живеем, Кире, в шибана! Смяташ ли ти, че не мога и аз да карам Мерцедес? Мога! Обаче, защо?! За да ми го откраднат на третия ден ли?! Или да ми го гръмнат на петия! Ей затова си карам трабантчето. В цяла Европа му викат „Пръдливия Ханс“, аз обаче си му викам „кола“ и си го карам!
Нова глътка от водката и пак:
— Много шибана държава. Кире, много! Смяташ ли ти, че не мога и аз да гледам „Панасоник“ с най-плоския екран в света! Мога! Обаче, защо?! За да ми разбият апартамента заради него ли?! Та покрай телевизора да ми откраднат и бурканите с лютеница! Не-е-е, имат много здраве! Гледам си операта от преди трийсет години, нищо че на нея Вяра Анкова излиза с мустаци, а Иван Гарелов по потник! Поне ми е спокойно!
Още една глътка и отново:
— Или друго нещо, Кире! Смяташ ли ти, че не мога и аз да отида в „Шератон“? Па уиски, па сода, па „Шатобриан за двама“! Не за двама! Шатобриан за деветима мога да изям аз, обаче защо?! За да ме одрусат с две хиледарки сметка и после рекетьорите да ме возят в багажник и да ми искат откуп в зелено! Цъ! Не съм съгласен! По-добре да си смуча тука от твоите ментета и да си замезвам после вкъщи с лютеница! А, наздраве! Пак глътка и пак:
— Ако не ни беше такава шибана държава, Кире, смяташ ли ти, че аз щях да търпя вкъщи тая кръстоска между крокодил и носорог! Майко мила, каква жена щях да си взема! Клаудия Шифър щеше да припка след нея и да й се моли: „Како Пенке, може ли да се снимам с тебе!“ Обаче, защо ми е сега такава жена?! Мутрите веднага ще я отмъкнат и ще я закарат на паркинга край Хасково! Ей затова, Кире, си търпя аз моята кръстоска и си трая!
Допи си образът водката, поръча си още една малка, глътна я и нея, стана и си замина.
— Кире — попитах, — к’ъв е тоя бе?
Кирето вдигна рамене:
— Според мен е малко откачен. Но иначе в едно е прав — държавата ни наистина е шибана!

Д.Бежански