петък, 18 ноември 2011 г.

Наследниците на челебията Д.Бежански

Добро утроооо! Изпихте ли кафенцето вече....аз сега го пия и се чудя как свързват двата края нашите избраници....Хайде да се чудим заедно....:)))))

В ония години най-беден в селото беше Иван Челебията. Ама беден, беден!… Къщата му — с издънени прозорци, дворът му — разграден, кучето му — куцо и с отхапано ухо. Абе, сиромашия ви казвам!
Челебията износваше чужди дрехи. Като умре някой от селото, роднините съберат каквото е останало и му го дават. Някой му даде риза, някой му даде каскет… За Бог да прости и от човещина. Случваше се понякога дълго време никой да не умира и Челебията оголяваше като циганин. Целият в парцали!
Но се случваха и епидемии! Инфлуенца, примерно. Или лошо гърло. Мре народът, като муха мре!
И тогава Челебията тръгваше из село нагизден като секретар-бирник! Глеш го — обул габардинените гащи на Киро Денин, турил капата на Стоян Кривото, а като се спомина и даскал Георги, даже и папийонка си върза! Същински гражданин!
Минаха ония години… Е, рекохме си, няма вече такава сиромашия да ни гази, та човек чужди дрехи да износва и да чака някой да пукне, та той да се облече! Така си рекохме…
Но не би!
Чета оня ден вестника и що да видя!
Майко мила. Господи и Света Богородице! Нашите депутати изпаднали до дереджето на Челебията! Чужди дрехи износват! Търкам си очите, трия си очилата, пак чета — пак същото! Бе, чужди дрехи, бе!
Народните избраници — пише във вестника — носят сака на Валентино!
Брех, мама му стара! Кой е тоя Валентин и кога е умрял, Бог да го прости, не знам, ама направо ми се доревава за тия момчета в парламента!
За това ли — викам си — са учили, за това ли са се борили, за това ли по митинги са студували, та сега чужди палтета да износват!
Чета по-надолу — още по-лошо! Палтенцето, как да е връхна дреха! Ама то и ризите на гърба им не били техни! Те пък били на някой си Версаче! А обущата пък на Вог!
Остави това, ами вратовръзките! Какво е вратовръзката? Едно парцалче! А те и за вратовръзки нямат пари, горките, щото във вестника пише, че носели вратовръзки на Гучи!
Затова значи, като ходят в чужбина, никой никъде не ги уважава и все ги подритват!
Чета вестника и си мисля — добре, че не ми влезе муха в главата да ставам и аз депутатин, та да се излагам пред народа като Челебията!
Бог да го прости и него, сиромашкия!

Горките, чак сърцето ми се свива от мъка за тях, милите,....какви жертви правят....

петък, 11 ноември 2011 г.

Аууу, Стойчоооо! Д.Бежански

Странен е нашият град, странни неща стават в него. Ето, в последните години например, се появиха много екстрасенси. Горе-долу всеки втори жител на града е екстрасенс. И говори с Бога. Наплодиха се и много бизнесмени. Те пък говорят с мобифони. А има и такива, които говорят с Бога посредством мобифон.
Наблюдавали сме следната сцена в кварталната кръчма:
Човек долепва мобифона до бузата си и казва:
— Боже, дай една мастика!
Сервитьорът Божко търчи и след малко мастиката: трак! — на масата.
Иди, че бъди атеист при това положение!
Впрочем атеистите съвсем изчезнаха. Всеки в града вече вярва в нещо. Едни вярват в Христос, други в Буда или в Мохамед, но най-много вярват в застрахователните фирми. Защото практиката показва — ако не вярваш в застрахователните фирми и не се застраховаш — я ток ще те тресне, я пистолет, я пък пожар ще те сполети.
Появиха се в нашия град и зелени човечета. Няколко жени забременяха от тях а няколко мъже ядоха бой. По същото това смутно време на бой и забременяване една врачка-екстрасенс от цигански произход говори с Бога, изясни въпроса на най-високо ниво и каза, че не са туй зелени човечета, душко, туй са от зелените патрули, дето заран клечат край реката, а вечер пият гроздова в парка, обаче битият си е бит, а забременелият — забременял.
Същата тази врачка-екстрасенс разказваше и за друга странна случка, която се случила в нашия град. Както си вървяла тя една сутрин през площада, отивала по нейни си — екстрасенски работи, изведнъж паметникът на Хаджи Димитър я попитал:
— Кажи ми, сестро, де е Караджата?
— Онемях! — кръстеше се екстрасенската. — Онемях, душко, щото как да му кажа, че Караджата е в бараката на свекър ми?!
После, когато наистина намериха бюста на войводата там, свекър й я бухна с парче от бордюр и тя съвсем онемя, но за кратко.
И още много, и много странни неща ставаха в нашия град, но последното, което се случи, дава надежди, че работите ще тръгнат на добре.
Оня ден заваля дъжд. Друг път, като завали и загърми, алармите на колите почват да вият както си вие аларма. Една вие „инуу-минуу“, друга вие „ауа-ауа“, трета вие „пю-пюкъррр“, а сега като загърмя и затрещя, алармите пак се включиха, обаче една вика „инуу-минуу, Пешооо!“, друга вика „аууу, Стойчооо!“, а трета направо псува — „пю-пю-къррр, мамка ви бандитска, пак ли ме краднете, пю-пю-пю, вашшшта мама!“.
Ей затова в града си мислим, че работите отиват на към добро, на към нормализиране, понеже, щом машината вземе да се очовечава, това предсказва, че и хората скоро ще се очовечат. Даже и екстрасенсите са на същото мнение. Макар че кой знае?

Дали отиват на добре, не знам....Но снощи и моята кола разбиха и ограбиха....отивам на екстрасенс....

сряда, 9 ноември 2011 г.

Бисери от полицейски дневници

Случайно попаднах на тези бисери, голЕЕЕм смЕх падна. Посмейте се и вие....

"...Убитият почина от кръвозагуба на пулса..."
"В началото обвиняемият упорито мълчеше,а след това неочаквано започна да отрича всичките показания..."
"...Връщайки се от командировка,гражданинът Драганов открива съседа в банята,след което опитал да сложи край на живота му посредством фалшиво самоубийство..."
"...Задържаният беше ранен в дясното полугъзие..."
"...Задържаният Йорданов искал от продавачката водка и други сексуални удоволствия..."
"Задържаният търговец Иванов ударил пенсионерът Стоянов с парче месо през лицето,в резултат на което извадил от устата на пенсионера изкуствените му челюсти-впити до кокал в месото..."
"...и накрая дълго блъскаше с глава по обувките на разпитващия го сержант..."
"След обиска на спиртоварната на цар Киро аз и сержант Георгиев по никакъв начин не можехме да открием входната врата.Когато сержант Георгиев се измори и заспа в тоалетната,аз все пак открих вратата.Но виж-защо съм я донесъл в участъка-не помня."
"...Докато обискирахме жилището му,гражданинът Х. излезе от балкона и шумно затвори вратата.На мен ми се стори,че се опитва да избяга и-без да губя време-скочих от горе му да го задържа.А за това,че живее на шестия етаж-съвсем забравих..."

Обичам да чета бисери на ученици, кандидат-студенти, от съдебните зали, а сега и тези......за това ги копирах и ви ги предлагам и на вас. :)))))

понеделник, 7 ноември 2011 г.

Проблеми със спасителя Д.Бежански

Едновременно е смешно и тъжно....май като се замисля, като че ли повече тъжно ми стана....

У наше село се яви спасител. Един такъв — длъгнест, кльощав и бос. Ходи по къщите и прави чудеса.
Най-напред отиде у къщата на Лазар. Лазар — болен. Пред умирачка. Тоя, спасителят, застана пред него и му вика:
„Лазаре, стани!“
За вас лъжа, за мене истина, обаче Лазар стана!
Оня пак: „Лазаре, ходи!“
И Лазар, три месеца крачка не беше направил, сега побегна като коза! И къде-къде — право у кръчмата! Влиза Лазар тичешком у кръчмата и моментално си поръчва шише вино.
А Зарко кръчмарят му вика: „Немам. Лазаре! Ако искаш водка нумер пет — има! Ама вино нема!“
Лазар пцува. „Яз — вика — човек пред умирачка, съм дошъл едно вино да ударим, а ти немаш! Бем ти кръчмата!“
И те ти го спасителят пак. „Сипи му — вика — едно шише вода!“
Зарко се дърпа. „Яз — вика — водка нумер пет му давам, а он се мръщи, па вода ако му сипем, нали главата че ми строши!“
„Нищо — вика спасителят. — Ти му сипи, аз отговарям!“
И Зарко сипа.
Бе каква беше тая вода, какво беше това чудо! Пие Лазар, брише мустак и вика:
„По-убав мавруд не съм пил! Сега и да умрем, нема да ми е жал! Бем ти живото!“
Това — чудесата с Лазар и с виното. Ама имаше и други чудеса.
Баба Цона Кьоравата. От десет години е кьорава горката, понеже й се явиха пердета на очите. Синовете й викат: „Спокойно, мамо. — викат — че ти направиме операция, че прогледнеш!“ Да, ама днеска — операция, утре — операция, синовете се немат време. Тоя син апартамент изплаща, оня син продава москвич, та да купи мицубиши, абе, гайлета имат ората!
И — те ти го спасителят!
„Дай — вика, — бабо Цоне, да ти пипнем очите!“
И как я пипна, бабата прогледна! Нема пердета, нема завеси. Гледа като ястреб и даже вестник чете. „Средношколско знаме“ от преди двайсе години. Намерила го некъде под кацата за зеле и по цел ден го чете на глас.
Най се разчу обаче за Витлеемското чудо. Прибира се бай Витлеем от циганската махала с три риби под мишница и сам си говори. „Как — вика — сега с тия три риби да нахраним десет циганчета и три циганки?! Оня ден яре откраднах и пак гладни останаха, а сега — три риби!…“
И пак спасителят. Явява му се насреща, зима му рибите и влиза в махалата. И не само десетте циганчета на бай Витлеем, не! Целата махала нахранил с тия три риби, па останало още риба и за сушене, и за саламура, даже един циганин, братов син на бай Витлеем, отвори и рибарски дюкян!
Абе — чудеса!
Питаме се само що да го правиме сега тоя спасител!
Бамбашка човек! Верно, чудеса прави. Ама почна и много акъл да ни дава!
„Грешни сте — вика, — не живеете праведно! За пъклото сте се приготвили до един!“ Така ни вика!
Дали па да не земеме да го разпнеме на един кръст, па ако е толку гявол — да възкръсне! Ако не — майната му!

неделя, 6 ноември 2011 г.

Пътен лист за живота - Д.Бежански

Идва бодрата ни смяна....:)))))))Какво ли ни очаква?????

Хлапето влезе в гаража на Кирето с независим вид, седна на единствената свободна масичка и авторитетно поръча:
— Киве, дай една гвоздова!
Кирето изплува иззад тезгяха, любопитен като млад гъсок.
— На колко години си бе, юнак?
— На четиви! — гордо отвърна хлапето. — Дай по-бъвзо една гвоздова, че ми изговя душата!
— Не си ли много малък за гроздова? — поинтересува се Кирето и огледа цялото заведение с усмивка.
Всички посетители, също усмихнати, очакваха отговора на момчето.
— Малък съм — отвърна то. — Обаче се подготвям за живота. Знам ли какво ме чака! Безваботица, мизевия… Каква двуга утеха ще имам тогава, ако не е гвоздовата?!
— Умно! — врътна глава Кирето и след минута тропна една гроздова на масата.
Малкият я глътна на един дъх, обърса с длан несъществуващите си мустаци и каза:
— Дай сега едно уиски! Обаче гледай да е овигинално!
— А сега де! — стресна се Кирето. — Няма ли да ти е много?!
— Няма! — твърдо рече хлапето. — Нали ти казах, че съм вешил да се готвя за живота! Може пък и да ми пвовъвви, да стана милионев! Тогава — коктейли, бвифинги, бавбекюта! Твябва да съм готов за всичко!
Уискито беше изпито със същия замах. След това момчето стана, измъкна отнякъде миниатюрно дървено пистолетче, извади и малка пластмасова бухалчица и тръгна с несигурни крачки към Кирето.
— А сега, бвато, дай сто дойче мавки, да ти охванявам заведението! Иначе ще ти напвавя на сол целия инвентав!
— Каквууу! — настръхна Кирето зад тезгяха. — Леле, като ти обърша два шамара!
Всички обаче скочихме в защита на малкия:
— Кире, да не си посмял! Нали ти каза момчето, че се готви за живота! Бързо му давай сто марки, няма да му разваляш сефтето, я!
И Кирето даде. Къде ще ходи!

Без комантар....

петък, 4 ноември 2011 г.

Боби Картофа поема културата Д.Бежански

Готови ли сте за днешната порция смях? Заповядайте......

Пешо Телето — бизнесмен с три висящи дела — махна мобифона от ухото си и погледна с нежен поглед своя верен бодигард Боби Картофа. Погледна го и въздъхна:
— Тъжно ми е, Компир, много ми е тъжно като те гледам!
— Защо, шефе? — попита бодигардът.
— Ми щото си много прост, е затова! Затова ми е тъжно да те гледам!
— Шефе, не съм толко прост! — възрази бодигардът. Моем и да четем, моем и да пишем! Кво повече?!
— Не е достатъчно, Компир! Не е достатъчно! — пак въздъхна бизнесменът. — Култура ти липсва! Ама истинска култура! Не там Радки-пиратки, тигри и баровци! Шекспир, Компир, Шекспир! Ей това ти липсва на тебе! Знаеш ли кой е Шекспир?
— Не знам, шефе! — чистосърдечно си призна охранителят. — Не го познавам тоя!
— Видя ли? — усмихна се Пешо Телето. — Шекспир, Компир, е писател! Англичанин…
— А, шефе, аз, нали знаеш, с англичани не съм работил… Аз съм по сръбската линия… И по шиптърската… С англичаните работи Гого Тайсъна.
— Абе, Компир! — вече не се усмихна, а направо се разсмя бизнесменът. — Нали ти казах, че човекът е писател, не е от нашите партньори!
— Ми тогава, шефе, ептен па не мое да го познавам!
— Ще го опознаеш, Компир! — строго каза шефът. Писна ми вече около мене да има само простаци и неграмотници! Ей сега ти давам една негова книжка. „Хамлет“ се казва! До другия понеделник да си я прочел! А вътре има едно „Да бъдеш или да не бъдеш“… Него го искам наизуст!
— Защо бе, шефе?! — почти проплака Боби Картофа. Ква грешка направих, та такова наказание?!
— Казах ти, Компир! Грешката ти е, че си прост! Това е! Действай!
След една седмица Боби Картофа стоеше пред Пешо Телето и чинно, като ученичка рецитираше:
„Да бъдеш или да не бъдеш — туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба, или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи…“

— Шефе! — неочаквано прекъсна рецитацията си той. Бе много кофти превод е това! Кой сега говори по тоа начин? Бе тия хора редактори немат ли?! Я, скивай ако аз го бех превел, как щеше да е!
И забил поглед в тавана, Боби Картофа започна да рецитира отново:
— „Да бъдеш или да го духаш — е там е интересното, брато.
Кое е по на далавера за душата —
дръвцето ли да гризнеш
или да тръгнеш соло да я бориш мъката
и в крайна сметка да и лепнеш некролога? Умри, отмъркай —
не бутай повече аванти… И запомни, че тоя сън
че ти издуха сичките проблеми
ами отсекъде.
Е, тоя край направо те кове! Умри, отмъркай…
Или па по-железен вариант — сънувай?…
Обаче тука става шибано: понеже,
познай какъв ли сън че ти набутат,
навиеш ли се сам да гушнеш хризантемите?…“

— Стоп! — рязко го прекъсна бизнесменът. — Компир, ти си гениален, бе! Ти надмина всички ми очаквания! Слушай сега: до другия понеделник искам целия „Хамлет“ в нов превод! А после се зафащаш с „Ромео и Жулиета“!
— Слушам, шефе! — по войнишки отрапортува Боби Картофа. — Ако искаш и „Макбет“ мое да подфанем! Обаче за него че требат поне десет дена…
— Действай, Компир! Действай, поете, мой! — изрече Пешо Телето и почувства, че още миг и ще се просълзи.

Представяте ли си реакцията на Шекспир, ако може да прочете превода на Боби Картофа.....:)))))))

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Царят дава, пъдарят не дава! от Аня Арт

Привет приятели!
Представям ви размислите на една дама с псевдонима Аня Арт. Моята приятелка Траяна бе любезна да ми разреши да ги публикувам в моя блог, за да се заредите с поредната доза смях.....:)))))

Хубава поговорка, обичам я! Че как да не я обичащ, направо да се влюбиш в нея, като всеки ден ти я демонстрират.
Краен квартал, поразбити улички, мършави бездомни кучета, залязващо училище. Така си е – всеки с нова кола, някои с по две/ после криза имало, туй било, онуй било/ и си води децата в центрото, не за друго, ми щото е по –престижно да си в централно училище. Там не са Даскали, а Учители. Много важно, дрън –дрън. Ние, селските даскалици / от крайния квартал де/ също ядем бонбони тик –так и пием виски.
Ама сега няма да ви говоря за нас и за заплатите ни, ами за Цецка , дето отговаря за администрацията, книжните елементи, организацията , координацията и всичко дето завършва на „ация”или с други думи – библиотекарката. Ама сакън, да не сте я нарекли тъй. Щото сетне ви отиват на кино всичките тия нещица, изброени в предходното изречение и за които отговаря тя. Самата тя се представя като Завеждащ административно нещо си, тъй не го запомних цялото/ много съм проста, добре, че не съм тъпа, дет рекъл оня/. Пък и името й тъй подходящо турено от майка й – все ми напомня на мухата Цеце. Ми те са кът две капки боза – Цецка все кръжи, дето не трябва, лепи се за всяка клюка, ако може да те насере – ще го направи с голям кеф. Но това си е друга тема.
Цецето идва всяка сутрин първа на работа, оправя буклите , въртяни цяла нощ на хартийки, примлясква червилцето, хем да блести, хем да се вижда отдалече и се залавя за работа. Първо – кафенцето, туй е най - важното, щото току – виж дошла шефката и няма кафе, не ми се мисли! Сетне прещракване с дистанционното, тююююю, нищо ново, дето да учуди Цецка. Щото тя знае всичко и за всеки, още преди да му се е случило даже.
Влиза например някой и казва , че сутринта в автобуса е чул новина, ама сега се е случила. Цецка отсича” Охоооо, аз туй откога го чух!” и върти очи да види чула ли е шефката, разбрала ли е , че пред нея седи най – осведомената й служителка. Абе всичко знае жената ви казвам, ха смей да й противоречиш.
После сяда на компа, почуква здраво с маникюр, да се знае, че тука се работи здраво, не е някакво си размотаване по коридорите, като ония учители дето си позволяват да идат до тоалетна в междучасието, вместо да си седят в стаята и никъде да не мърдат. Пък не дай си , боже, някой да се обърка и да влезе при Цецка и да му трябва книга. Тука вече направо не ми се мисли. Цецка ще го изгледа изпод вежди и мустак, ще скриви ядно червисани устнички и ще просъска: „ Баш сега ли?! Всичко на мене чака! Не може днеска! Утре! Айде и затваряй, че духа!”. После два дни пиеш валериан, плюеш в пазвата , викаш „ Да пази господ” и напълно забравяш, че някаква си книга ти е притрябвала.
Идва шефката и сега мустачките на Цецето са разтегнати в такава усмивка, че Орлин от „Кафе” ряпа да яде. Скача от компа, сервира кафенцето, отваря кутийка с бонбони или сладки, к*вото е било вчера на примоция в кварталната бакалия и сяда с благоговен израз на лицето да прави компания. Ако през това време влезе някой да пита нещо си, очичките й стават на цепки, ужким гледа новините, но ушите й са наострени като на немска овчарка. Долната й устна е виснала, потекла е лееееекинко слюнка, щото по телевизора дават нещо много яко ужким и слухти тъй, че чак буклите и придобиват формата преди хартийките снощи. И както си гледа, изведнъж извиква : „Не може! Вий какво си въобразявате”. Шефката подскача, новодошлият също и разговорът приключва. Ми тъй де, не се научиха тия хора да не притесняват никога никого и да не искат нищо, докато са на работа. Ама, че ти се наложило, че е нещо спешно, щом Цецка каже, че не може, значи не може. Ако щеш! Моли се да е до тоалетна, че тогава да питаш нещо , иначе си знаеш – „Не може!”
Преди две години синът й се ожени и зачакаха бебе. Рекоха колежки да я поздравят, че и тя ще става баба. Брех, като се опули онуй ми ти Цеце, като изрева на умряло, че тя баба не била, че майката на снаха й баба щяла да става, къде била още тя / само към петдесетте е/ и тъй нататък. Излязоха си попарени колежките, сетне не посмяха и внук да й честитят.
Случи се колежка да се наложи да пътува за два дни. Ама тъй като си знае какво следва, ако пита пред Цецето, вдигнала телефона и хъката – мъката само на шефката обяснила и тя я пуснала да замине. Върна се жената, свършила си работата и забравила вече. Мда, обаче Цецка помни. Среща я на пътя и направо от упор я застрелва : „ Да минеш да си пуснеш отпуск за тия дни. Туй да не ти е бащиния! И къде ходи, какво прави? Може ли тъй без обяснения всеки да си дигне парцалите, какво ще стане, а?” Попарила набързо жената, врътнала букли и хайде да прави кафето. Добре, ама след нея минала шефката и колежката попитала кога да иде и какъв отпуск да пусне. Засмяла се жената, рекла, че вече е минало всичко и няма нужда. Хептен се уплашила колежката, сън не я хваща – „ Царят дава, пъдарят – не!”
Ха, да е жива и здрава Цецка, че иначе кой ще ни разлопва сърцата и вдига кръвното, дето е ниско в туй жегаво време. Направо за наше добро си го прави, тъй ми! Хич и не се съмнявам!

E как е при вас, приятели ? Имате ли си и вие пъдари...:))))))

сряда, 2 ноември 2011 г.

ПРАВИЛНИК НА ШЕФА

Копирам ви тези ЗЛАТНИ правила, за да няма непосветени,а и за да ви е лека службата....аз вече съм държавен рентиер...:)))))

1. Шефът има право!
2. Шефът винаги има право!
3. В малко вероятния случай,когато някой подчинен има право, да погледне 1 и 2.
4. Шефът не спи - Той си почива.
5. Шефът не яде - Той си възстановява силите.
6. Шефът не се храни - Той похапва.
7. Шефът не пие - Той дегустира.
8. Шефът не флиртува - Той набира кадри.
9. Шефът не крещи - Той ви убеждава в своето мнение.
10. Който отива при шефа със своите убеждения, си отива с убежденията на шефа.
11. Кариера прави този, чиито убеждения съвпадат с убежденията на шефа.
12. Шефът не се почесва по тиквата - Той обмисля решението си.
13. Шефът не си криви физиономията - Той се усмихва без ентусиазъм.
14. Шефът не е страхлив - Той е предпазлив.
15. Шефът не е неук-той предпочита творческата практика на безплодната теория.
16. Шефът не е корумпиран - Той приема благодарности.
17. Шефът не следи за слухове - Той подслушва мнението на служителите.
18. Шефът не мрънка - Той споделя идеите си.
19. Шефът не лъже - Той е дипломатичен.
20. Шефът не е упорит - Той следва алгоритъма си.
21. Шефът не изневерява - Той пътува в командировки.
22. Шефът не закъснява - Той е задържан от делова среща.
23. Шефът мисли вместо всички!
24. Колкото по - вече мислиш като Шефа, толкова по - лесно напредваш в службата и се издигаш.
25. Шефът не напуска работното си място, Той просто е необходим другаде.
26. Шефът не чете вестник, той се информира.
27. Шефът не фамилиарничи със секратарката си - Той я образова.
28. Шефът никога не допуска грешки, Той оставя тази възможност на другите.
29. Колкото повече критикувате шефа, толкова по - малка става заплатата Ви.

Обърнете особено внимание на правило № 1,№ 2, № 23, № 24 и № 29 ПОЛЕЗНИ СА!

вторник, 1 ноември 2011 г.

ПИСМО ДО ЗАХАРИНКА от Майя Динева

Обещах ви, ето и отговора на Геновева:

Мило Захаринче,
да вземеш да си смениш името, че ми кипва кръвната захар... Хайде, мило Зинче, така е по-добре. Не се споменава бялата отрова, дето ми е забранена, ама то и белият хляб ми е забранен, че и бялото вино... Жива съм за оплакване! Зинче, Зинчеее... От цяла една година се каня да ти пиша и все не сколасвам. То снегове ни затрупваха, то дъждове ни отвяха, то жеги ни морят, ама сега вече писмото е налице. Реших се, щото времето лети, потъва, а ти сигурно и поетичен конкурс по входовете на блока си спретнала. Може и зимнината вече да си приготвила, пък аз все се офлянквам.
Никакво отлагане повече! Никаква мерехлюндия, направо ще ти разкажа патилата си невероятни. Дето и през ум не ми е минало, че ще ме сполетят, ама то и умът ми... напоследък... Но това е друга история.

Животът ми потъва, умът ми изтлява,
а времето отлита, без да запаметява...

Забравям, мила, отвявам и май не съм с всичкия си вече.
Отидох при моя кардиолог. Той е много добър специалист, приятелче от години, рекох, ще ми каже от какво така бързо се уморявам и задъхвам. Джипито ме гони заради килограмите, натрупала съм била тлъстини, ами то в тоя живот вече само сладкото похапване ми остана. Другите грехове... кучета ги яли! Пиене, пушене, секс... Един хубав секс, миличка, хич няма да е лошо, но и това е друга история.

Не тръпка сексуална ме отнесе,
а байпас животът ми поднесе!

Та, преглежда ме моят приятел и ей така, на шега ме праща на коронарография. Сега, Зинче, аз съм интелигентен човек, знаеш, стихове пиша, двете стихосбирка се канехме да издадем, та... Горе-долу се сетих на какво му викат коронарография и се вдървих от страх! Никога не съм влизала в болница, освен когато раждах и не искам да си спомням. Не съм имала по-тежка рана от ожулено коляно и като видя кръв... Той и малкият ми син припада като види кръв.
А сега - коронарография! Всичко вътрешно ми се вцепени и още съм си вцепенана, да знаеш. Не съм се отцепенила! То е все едно да си вървиш по плажа например, да дишаш морето, пясъка да гали петите ти, слънцето да жари гърба ти и изведнъж... да те улучи падащо лайно от самолет. Четох някъде, че било тежко и вледенено като гюлле. И можело да се случи на не знам колко милиарда веднъж! На мен ми се случи. Приеха ме в болница, жените ме утешават, че нищо няма да усетя, ама то утешава ли се страхът човешки, питам?

Страх зад прозореца наднича!
Страхът е вечен! Аз съм нищо!
От мене нищо не зависи!

Почуствах се наистина пълно нищожество, преглеждат ме, премятат ме... Аз с всичките си ейвани, коприни, парфюми, гердани, гривни, пръстени, модни гримове, ягодови червила, извити мигли, широкополи капели и - хоп! Дори пижама не си носех, не вярвах, че ще остана в болницата. С Първолетка и Данчето...

Да ти разкажа и за тия две жени, едната Първолетка, другата - Данчето. От някакви села наблизо. Данчето, щом отвореше очи, и започваше да пее. Та стари градски песни ли не щеш, та народни ли... После преминаваше на мръсни вицове и тогава вече се изключвах, доколкото е възможно, когато си в една стая с гласовита и речовита състайничка. Опитвах се да се правя на заспала. Защото Данчето не пееше, а врещеше и при това фалшиво. А мръсните вицове... сигурно и пожарникар би се изчервил.
Първолетка пък, щом се събудеше и започваше да си разказва историята, та дъщерята с тумор в мозъка ли не щеш, та синът със счупен крак ли не щеш, та вторият й мъж с пиянството ли не щеш! Първият вече бил починал пак от това пусто пиянство... Ако спираше да говори на нас, то започваше същите монолози по тутурутката. Джиесема, искам да кажа. Ама онова, което най ме шашна, беше колко си приличаха двете, май бяха вакарелки, не помня... Данчето от 12 години живее в Италия с децата си, Първолетка не беше мърдала от село, ама и двете имаха еднакви подстрижки, еднакви прически, еднакво накъдрени, еднакво боядисани и спираха да говорят, само когато заспиваха.

Страхът по жилите ми лази,
че утре коронаро ще ме гази.

Стихчетата ме успокояват, Зинче. Дали не съм превъртяла наистина?
Треперих една цяла нощ, пишман станах триста пъти, че си послушах приятеля доктор, на сутринта ме водят за коронарото. Мен краката ми се подкосяват. Тъкмо ме разпънаха на високото легло, една сестра вика:
- Госпожо, слезте, дойде спешен случай! Бързо!
Аз си проклех късмета, че е все такъв и след като се освободи леглото, ти да видиш! На бегом се качих и се заканих да не помръдна, дори и мъртвец да ми докарат! Лекарите и сестрите изпопадаха от смях, ама аз бях сериозна!
Зинче, каквото се случи след това, хич не е за разказване! До този момент още не съм повярвала!
Живо чудо било, дето не ме е тръшнал инфарктът. Още по-живо чудо било, дето съм се разхождала по мръсните софийски улици като човек, а не като ковчег, например. Абе, казвам ти, да не попаднеш на доктори!
- Госпожа Геновева - вика съответния такъв в съответната болница. - Вие сте за операция!
Щях там да си остана от шок! Сърцето ми работело само с десет процента, смъртта стояла на една ръка разстояние и май вече лекичко ме потупвала по лявото рамо. Уау!
Пратиха ме в друга болница, моите ми купиха една синя пижамка да ми отива на очите... Щото то май само сините ми очи останаха, Захаринке, захарно да ти е името, сладко ми е да го изписвам, оф, сладичкото само го мечтая!... Вързаха ми червено конче за късмет, като агне на заколение, направиха ми клизма, забраниха ми дори вода да пия и... зачаках. С моя овнешки късмет, чаках цяло денонощие, защото операцията пред мен била много тежка, та моята я отложиха за другия ден. Пак клизма, пак не пий вода...Седях си гладна, жадна и трепереща и чаках утрото. Какво се случи след това не помня, но ще ти разкажа какво помня, като се събудих. Като ме събудиха, леле, Зинче, що ли го направиха!

Простих се със живота тука и сега,
приготвих се за вечното изгнание!
Ала очите си отворих в таз среда,
където пак не съм платила парното.

Сега, миличка, като махнеш нефелното сърце, имам още диабет, астма, дископатия, плексит и шип на врата. Та, помисли си какво усетих, като се събудих, защото ни бяха опънали по гръб и така трябваше да спим три месеца. Аз се опитах да дишам и едва не си изтръгнах гръкляна заради джаджите, дето ми ги бяха набутали в гърлото, скараха ми се, щяха да ме набият, десният ми крак не се виждаше от бинтове, от гърдите и корема ми стърчаха тръби, пикаех в торбичка, бях разпрана отгоре до долу и до мен изтъркаляха Стоян от Ихтиман. В тясната стая, наречена реанимация, някъде правеха операция, чуваха се викове и караници, сестрите празнуваха нечий рожден ден, питаха се каква китайска храна да си купят, дали пиле по пекински, или императорско пиле. Младите доктори не ме забелязваха, прозорците бяха затворени, а от повредения климатик духаше жега вместо прохлада в жежката юлска нощ. Устните ми се напукаха и реших, че съм в ада. Моментално започнах да се моля, да шепна, да давам знаци, че искам малко вода. Вода не ми се полагаше, ако някой ме забележеше, намокряше устните ми...
Захарче, що ли човек доброволно се подлага на това, а? Трябва не чавка да му е изпила акъла, ами всички чавки на света да са го налетели!
Нейсе, подбраха ни със Стоянчо, аз се уредих покрай него, защото повечето сестри и болногледачки бяха от този край, ихтиманския. Та ни качиха на по-добро място. Миеха ни, премятаха ни, изпишкваха ни, изакваха ни, сменяха ни превръзките и ни почистваха раните толкова близо един до друг, че сякаш се знаехме от деца. Той си мечтаеше за топли мекици и овнешки пържоли, имаше си ферма човекът. Носеха му голи праскови, аз само при вида им получавах колики и разстройство. Като започнаха да ни раздвижват, болничната ми ношница не можеше да се затваря отзад, та докторът каза:
- Госпожо Геновева, тук всички дядковци са с оперирани сърца, много е опасна такава гледка за тях, да знаете.
Развявах си задника без никакви задни цели, повярвай ми! Рехабилитаторът беше красив, млад, с дълга, копринена коса, вързана на опашка. Много внимателен и миришеше на хубаво. А моята коса се скубеше и вонеше, непрекъснато ми повтаряха колко тежка жена съм, колко големи гърди имам, та манипулациите ставали още по-тежки. Стоянчо имаше огромно шкембе и непрекъснато ги овикваше, на него не се караха. Поне дупето ми, надявам се, беше си останало секси, мъжът ми много го тачи, още от млади години... Е, като ми извадиха непрекъснато кървящия дренаж, тогава направо реших, че сънувам и това просто не се случва с мен. Зинче, нали сме чада Божии? Честно казано, по-близо се усетих до маймуната на оня, дето в края на живота си се отрекъл от теорията си. Бях едно огромно, кървящо, болящо, треперещо и неориентирано парче месо, без мозък, без чувства, без мисли, само с инстинкт за оцеляване.

И оцелях, приятелко любима.
Сега парчетата живот събирам.
Събирам спомените си отново, мила,
че втори шанс небето ми сервира.

Все си мисля за този втори шанс и защо ми е даден, Зинче. Ще си издадем стихосбирката, нали? Няма да те оставя, докато не направим поетична вечер в клубчето при блока ви. Аз не мога да ям и да пия, както едно време, но пък съм ви подготвила толкова нови стихове...
Да ти призная, често си мисля и за Стоян от Ихтиман. Дали си е хапнал мекичките, дето са му забранени, щото и той е диабетик? Тестото го правел негов приятел, дето държал пицария и такова тесто нямало дори в Италия. По специална рецепта било, та мекичките ставали като душички! Дали си е пекнал пържолките? Овнешките, защото ставали меки и ухаещи на билки, като ги киснел в марината. По-хубави били от свинските, дето също са му забранени. Толкова интимно се опознахме, лежейки един до друг три дена, през такъв ад минахме, взаимно подкрепяйки се, че бих могла да си представя и къщата му, и жената, и децата, и овцете, и кучетата...
Как мислиш, дали съм още с всичкия си?

Дали тоз светъл ум е вече поразен?
Дали това сърце отново ще е с мен?
Живей живота като за последно!
И радвай се на всичко отредено!

Е, надявам се скоро да се видим. Стихчетата ще ги поогладя, ще ги полирам и ще си направим поетична вечер. Вече си мечтая, Зинче!
Твоя Геновева

Е, приятели, да се радваме на живота, докато можем, че с тази реформа в здравната система, ако закъсаме.....лелееее, не ми се мисли в какво се превръщаме :)))))