Не мога да се стърпя да не споделя с вас. Вижте на какво попаднах....Не знам да се смея ли, или да плача...
Малък спортен самолет наближава парижко летище. Пилотът влиза във връзка с диспечерската кула:
— Тук пилотът, тук пилотът. Бих желал да получа разрешение за кацане!
— Уточнете къде се намирате!
— В предната част на самолета, на седалката вляво.
Ееее, това е живота....пътувайте смело!
четвъртък, 5 май 2011 г.
Самолети и пилоти
С кафенцето за отскок днес два вица от серията самолети и пилоти.....
— Уважаеми пътници! Екипажът ви приветства с „добре дошли“ на борда на самолета. В чест на вашата безопасност по време на полета, двамата пилоти вдигат първата си наздравица!
Минути преди излитането на самолета първият пилот пита втория:
— Взе ли картите?
— Да, чисто нови — две тестета!
— Не бе, питам за навигационните карти.
— Тях ги забравих.
— И сега какво, пак ли ще летим по поп купа?
Спорен ден!
— Уважаеми пътници! Екипажът ви приветства с „добре дошли“ на борда на самолета. В чест на вашата безопасност по време на полета, двамата пилоти вдигат първата си наздравица!
Минути преди излитането на самолета първият пилот пита втория:
— Взе ли картите?
— Да, чисто нови — две тестета!
— Не бе, питам за навигационните карти.
— Тях ги забравих.
— И сега какво, пак ли ще летим по поп купа?
Спорен ден!
Не съм от тях...
Днес ви предлагам да се посмеем заедно с Чудомир....
Не обичам, как’Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста — като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то — фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката — охка, пъшка, караха се, биха се, — па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.
Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас — пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им — сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: „Във всяка къща — и наредба, всяка коза — за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!“ Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: „Нарочно — кай — ги оставяме, та да се проветряват.“ Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице — сякаш цигани са се бърсали с нея!
Ооох, каквото, каквото — тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората — тъй си зная аз, и кой какво е правил — той да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия — дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал — чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!…
Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и — тупуррр — събори се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и — какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата — три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: „Котарак — кай, — госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди…“ Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!
От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: „Който гледа надолу — мисли за голо!“ И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва — тук-там плува някое камбе!
Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас — разхвърляно, мръсно, една галимация!… Да започна да ти разправям, как’Сийке!… Ами не ми е по характера…
Не съм от тях!…
Да е лек, усмихнат и слънчев денят ви!
Не обичам, как’Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста — като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то — фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката — охка, пъшка, караха се, биха се, — па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.
Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас — пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им — сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: „Във всяка къща — и наредба, всяка коза — за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!“ Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: „Нарочно — кай — ги оставяме, та да се проветряват.“ Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице — сякаш цигани са се бърсали с нея!
Ооох, каквото, каквото — тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората — тъй си зная аз, и кой какво е правил — той да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия — дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал — чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!…
Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и — тупуррр — събори се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и — какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата — три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: „Котарак — кай, — госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди…“ Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!
От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: „Който гледа надолу — мисли за голо!“ И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва — тук-там плува някое камбе!
Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас — разхвърляно, мръсно, една галимация!… Да започна да ти разправям, как’Сийке!… Ами не ми е по характера…
Не съм от тях!…
Да е лек, усмихнат и слънчев денят ви!
сряда, 4 май 2011 г.
Нема да правиме цигански работи!
Вчера бай Витлеем преби кака Гюла. Удари я с тъпото на теслата между веждите, после със същата тесла й изкърти два златни зъба и сега пропива зъбите в кръчмата на Ахмедчо.
Някой ще каже: циганска работа — гюрултии, бой, пиянства!…
Не е то така! При бай Витлеем и кака Гюла гюрултии нямаше. Кака Гюла най-мирно и най-кротко му рече:
— Господ да те убие дано и чумата да те тръшне! Дано червата ти се провлачат ей тука през прага, а яз да стоим и да викам: „Те, това са на Витлеем червата!“
Така му рече.
А бай Витлеем учудено я погледна, запали намерен на двора фас и попита:
— Оти ма?
— Оти се кикоти под гъзо ти! — отвърна кака Гюла. Другите цигани — като цигани! Пият що пият, па като профукат парите — секи се фаща на работа! Гого кабели крадне, Серафим казани прави. Албен калайдисва! А ти?!
— А яз що? — поинтересува се бай Витлеем. Кака Гюла му отговори, че той нищо! Когато свършили парите от социалната помощ — той продал каруцата. Когато изпил парите от каруцата — продал телевизора. Като изльокал и телевизора, отковал ламарината от покрива и нея също я продал!
— Лъжеш като дърта циганка! — репликира я бай Витлеем. Ламарината от покриво не я продадох! Загубих я на карти!
При тези негови думи кака Гюла му пожела да пукне, да отиде в пъклото и там да играе карти в най-катранения казан. И пак повтори, че другите цигани са цигани и мъже на място — щом изплюскат парите, веднага се хващат на работа и единствено той (конска фъшкия кисела!) не се хваща на работа, ами се чуди какво още да продаде!
— Чекай малко! — прекъсна я бай Витлеем и очите му светнаха като запаления преди малко фас. — Яз от циганите ли да гледам, ма кучко шугава, или от държавата да гледам! А?!
И най-аргументирано й обясни, че държавата не постъпва като Гого, Серафим и Албен, ами постъпва по съвсем друг начин! Закъса ли държавата за пари — веднага продава нещо! Завод продава, нефтохим продава, ЦУМ продава! Ако се наложи и Странджа-баир ще продаде, ама нема да се захване като Албен да калайдисва или като Юсуф кошове да плете!
— Пу, мамка ти мръсна! — миролюбиво завърши обясненията си бай Витлеем и почна да рови из джобовете си за нов фас.
Кака Гюла понечи да каже още нещо. Но когато тя отвори уста, бай Витлеем изведнъж забелязва двата й златни зъба отпред.
И сега весело черпи наред в кръчмата на Ахмедчо.
— Пийте и споменавайте с добро държавата! — приканва бай Витлеем при всяка нова поръчка. — Нема да правиме цигански работи!
Димитър Бежански
Само като си помисля как им се присмиваме на "циганските работи", а не поглеждаме "нашите" че са май по-цигански и от техните.....
И колко е прав г-н Бежански. За това харесвам неговите откровения и ги споделям с Вас. Убедихте ли се и Вие ?
Някой ще каже: циганска работа — гюрултии, бой, пиянства!…
Не е то така! При бай Витлеем и кака Гюла гюрултии нямаше. Кака Гюла най-мирно и най-кротко му рече:
— Господ да те убие дано и чумата да те тръшне! Дано червата ти се провлачат ей тука през прага, а яз да стоим и да викам: „Те, това са на Витлеем червата!“
Така му рече.
А бай Витлеем учудено я погледна, запали намерен на двора фас и попита:
— Оти ма?
— Оти се кикоти под гъзо ти! — отвърна кака Гюла. Другите цигани — като цигани! Пият що пият, па като профукат парите — секи се фаща на работа! Гого кабели крадне, Серафим казани прави. Албен калайдисва! А ти?!
— А яз що? — поинтересува се бай Витлеем. Кака Гюла му отговори, че той нищо! Когато свършили парите от социалната помощ — той продал каруцата. Когато изпил парите от каруцата — продал телевизора. Като изльокал и телевизора, отковал ламарината от покрива и нея също я продал!
— Лъжеш като дърта циганка! — репликира я бай Витлеем. Ламарината от покриво не я продадох! Загубих я на карти!
При тези негови думи кака Гюла му пожела да пукне, да отиде в пъклото и там да играе карти в най-катранения казан. И пак повтори, че другите цигани са цигани и мъже на място — щом изплюскат парите, веднага се хващат на работа и единствено той (конска фъшкия кисела!) не се хваща на работа, ами се чуди какво още да продаде!
— Чекай малко! — прекъсна я бай Витлеем и очите му светнаха като запаления преди малко фас. — Яз от циганите ли да гледам, ма кучко шугава, или от държавата да гледам! А?!
И най-аргументирано й обясни, че държавата не постъпва като Гого, Серафим и Албен, ами постъпва по съвсем друг начин! Закъса ли държавата за пари — веднага продава нещо! Завод продава, нефтохим продава, ЦУМ продава! Ако се наложи и Странджа-баир ще продаде, ама нема да се захване като Албен да калайдисва или като Юсуф кошове да плете!
— Пу, мамка ти мръсна! — миролюбиво завърши обясненията си бай Витлеем и почна да рови из джобовете си за нов фас.
Кака Гюла понечи да каже още нещо. Но когато тя отвори уста, бай Витлеем изведнъж забелязва двата й златни зъба отпред.
И сега весело черпи наред в кръчмата на Ахмедчо.
— Пийте и споменавайте с добро държавата! — приканва бай Витлеем при всяка нова поръчка. — Нема да правиме цигански работи!
Димитър Бежански
Само като си помисля как им се присмиваме на "циганските работи", а не поглеждаме "нашите" че са май по-цигански и от техните.....
И колко е прав г-н Бежански. За това харесвам неговите откровения и ги споделям с Вас. Убедихте ли се и Вие ?
вторник, 3 май 2011 г.
Изповедта на един средностатистически тиквеник пред правителството на републиката
Не знам кой дявол ме подкокороса, но и аз си турих телефонен секретар. Знаете я машинката, която, като ти звъннат, а теб те няма, тя казва: „Тук е телефон еди-кой си, ако искате да оставите съобщение, след сигнала разполагате с една минута, пю-у-ут!“ Когато се прибереш вкъщи, пускаш записа и научаваш какви съобщения са ти оставени.
Е, наистина, взех си беля на главата, казвам ви!
Прибирам се вечер, прослушвам записа и чувам едноминутни съобщения горе-долу все от тоя сорт:
„Стига се кри, ами ми върни най-после ония петдесет лева, че главата ти ще спукам, кретен с кретен!“
Дрезгав мъжки глас.
Разравям паметта си и установявам, че поне пет-шест души имат право да си искат „ония петдесет лева“ и да ми спукат главата.
Следващ глас — женски, мяукащ:
„Ей, лъжльо! Какво ми обеща онази вечер, забрави ли? Нищо, ти може да си забравил, но аз помня, помня-а-а!“
Майко мила! Коя ли е тази и какво ли съм й обещавал!
Пак женски глас. Но не мяука, а направо реже ухото:
„Слушай, мизернико! С мен може да си разведен, но с детето не си! Така че прати пари за маратонки, ако не искаш да дойда аз лично да ги взема!“
Този глас ми е познат до болка. На бившата ми съпруга е. Доколкото я познавам, наистина ще дойде и тогава — Бог да ми е на помощ!
Следващият запис започва с характерно хълцане. После чувам:
„Трай бе, трай бе, бе яз че гоорим, бе! Ало, брато! Ние тука, рийш, сме се събрали, рийш, при Кирето! Ама страхотна гроздова има Кирето, рийш! Е, ако сега не станеш и не дойдеш при нас, да знаеш, че си последен боклук, рийш! Чекай бе, чекай да чуем какво ше каже, бе! Ало, ало! Ей, пияницо, ше доеш ли, или нема да доееш?“
И така нататък.
И така нататък.
За двата месеца, откакто имам телефонен секретар, разбрах, че в очите на хората съм кретен, лъжльо, мухльо, мизерник, боклук, пияндур, педераст, некадърник, бандит, крадец, посерко, лигльо, кариерист, долен тип, галфон, олигофрен, безхаберник и лалугер.
Тежко, много тежко е да научиш какво мислят хората за тебе!
Сега разбирам защо в правителството още не са си инсталирали телефонни секретари.
Димитър Бежански
След като прочетох горния текст дълбоко се замислих.......и си изключих секретаря....да не би и аз да науча що за екземпляр съм....
Е, наистина, взех си беля на главата, казвам ви!
Прибирам се вечер, прослушвам записа и чувам едноминутни съобщения горе-долу все от тоя сорт:
„Стига се кри, ами ми върни най-после ония петдесет лева, че главата ти ще спукам, кретен с кретен!“
Дрезгав мъжки глас.
Разравям паметта си и установявам, че поне пет-шест души имат право да си искат „ония петдесет лева“ и да ми спукат главата.
Следващ глас — женски, мяукащ:
„Ей, лъжльо! Какво ми обеща онази вечер, забрави ли? Нищо, ти може да си забравил, но аз помня, помня-а-а!“
Майко мила! Коя ли е тази и какво ли съм й обещавал!
Пак женски глас. Но не мяука, а направо реже ухото:
„Слушай, мизернико! С мен може да си разведен, но с детето не си! Така че прати пари за маратонки, ако не искаш да дойда аз лично да ги взема!“
Този глас ми е познат до болка. На бившата ми съпруга е. Доколкото я познавам, наистина ще дойде и тогава — Бог да ми е на помощ!
Следващият запис започва с характерно хълцане. После чувам:
„Трай бе, трай бе, бе яз че гоорим, бе! Ало, брато! Ние тука, рийш, сме се събрали, рийш, при Кирето! Ама страхотна гроздова има Кирето, рийш! Е, ако сега не станеш и не дойдеш при нас, да знаеш, че си последен боклук, рийш! Чекай бе, чекай да чуем какво ше каже, бе! Ало, ало! Ей, пияницо, ше доеш ли, или нема да доееш?“
И така нататък.
И така нататък.
За двата месеца, откакто имам телефонен секретар, разбрах, че в очите на хората съм кретен, лъжльо, мухльо, мизерник, боклук, пияндур, педераст, некадърник, бандит, крадец, посерко, лигльо, кариерист, долен тип, галфон, олигофрен, безхаберник и лалугер.
Тежко, много тежко е да научиш какво мислят хората за тебе!
Сега разбирам защо в правителството още не са си инсталирали телефонни секретари.
Димитър Бежански
След като прочетох горния текст дълбоко се замислих.......и си изключих секретаря....да не би и аз да науча що за екземпляр съм....
понеделник, 2 май 2011 г.
Не е живот това
Лошо, шефе, много лошо! Откак ти издаде оная, твойта заповед, направо нерви ми се образуваха!
Щото твойта заповед каква беше — без адвокат да не говорим, нали така? Добре! Как кажеш! Ти си босът, ти казваш!
И в началото, верно, сичко си беше точно. Закопчават ме ченгетата и:
— Откъде тоя джип?
Питат, чат ли си? Интересуват се.
Аз обаче — железен:
— Без адвокат не говорим!
Ми заключиха ме за двайсе и четири часа и толкова. После — „Чао!“, „Чао!“ и даже джипа ми върнаха, без повече да се правят на любопитни.
Това с качулките. Там — грешка нема! Обаче с кръчмите много ми се скофти! Бе направо от глад че пукнем, бе шефе! Щото в кръчмите следното изпълнение.
Влизам аз, нали, и седам. Идва сервитьорчето. И пита:
— Какво ще обичате?
Абе аз много работи ще обичам, обаче като имам инструкция! И карам по инструкцията:
— Без адвокат не говорим!
Онова копеле ме поглежда гипсирано и си заминава!
А аз гладен, та гладен! И кво да правим, шефе? Фащам солницата и — прас — в огледалото! Сичко става на сол и на дребни огледалчета!
— Мамка ви мръсна! — викам. — Че ви обезкостим сичките! Това им викам, ама не го викам на глас, а само умствено, щото, нали — без адвокат не говорим. И — прас — още една солница в другото огледало.
Публиката, естествено, залега, сервитьорчето се напикава, фърчи собственика.
Шари на масата хиляда марки и — пак същия въпрос:
— Друго какво ще обичате?
Пет заведения обиколих, шефе, пет бона в марки събрах и пак си останах гладен! Ама гладен ти разправям!
Добре че мойта кифла беше сготвила нещо вкъщи, инак направо щех да изпразним потника от глад!
А, споменах кифлата, та се сетих! И с нея същия проблем! Бе, мама й дъеба, тая филми ли е гледала, книжки ли е чела, обаче щом я фана за гъзъ и тя веднага:
— Не така грубо, бе мечо! Кажи ми нещо нежничко!
Е, сега и на кифлата ли да обяснявам, че без адвокат не говорим?!
Та, шефе, много те молим! Или махни оная заповед, или ми фани един адвокат да си го водим нон стоп с мене! Щото направо ми се сбръчка живота, да знаеш! Не е живот това!
Димитър Бежански
Ааахх, какви тежки проблеми има човека....
Щото твойта заповед каква беше — без адвокат да не говорим, нали така? Добре! Как кажеш! Ти си босът, ти казваш!
И в началото, верно, сичко си беше точно. Закопчават ме ченгетата и:
— Откъде тоя джип?
Питат, чат ли си? Интересуват се.
Аз обаче — железен:
— Без адвокат не говорим!
Ми заключиха ме за двайсе и четири часа и толкова. После — „Чао!“, „Чао!“ и даже джипа ми върнаха, без повече да се правят на любопитни.
Това с качулките. Там — грешка нема! Обаче с кръчмите много ми се скофти! Бе направо от глад че пукнем, бе шефе! Щото в кръчмите следното изпълнение.
Влизам аз, нали, и седам. Идва сервитьорчето. И пита:
— Какво ще обичате?
Абе аз много работи ще обичам, обаче като имам инструкция! И карам по инструкцията:
— Без адвокат не говорим!
Онова копеле ме поглежда гипсирано и си заминава!
А аз гладен, та гладен! И кво да правим, шефе? Фащам солницата и — прас — в огледалото! Сичко става на сол и на дребни огледалчета!
— Мамка ви мръсна! — викам. — Че ви обезкостим сичките! Това им викам, ама не го викам на глас, а само умствено, щото, нали — без адвокат не говорим. И — прас — още една солница в другото огледало.
Публиката, естествено, залега, сервитьорчето се напикава, фърчи собственика.
Шари на масата хиляда марки и — пак същия въпрос:
— Друго какво ще обичате?
Пет заведения обиколих, шефе, пет бона в марки събрах и пак си останах гладен! Ама гладен ти разправям!
Добре че мойта кифла беше сготвила нещо вкъщи, инак направо щех да изпразним потника от глад!
А, споменах кифлата, та се сетих! И с нея същия проблем! Бе, мама й дъеба, тая филми ли е гледала, книжки ли е чела, обаче щом я фана за гъзъ и тя веднага:
— Не така грубо, бе мечо! Кажи ми нещо нежничко!
Е, сега и на кифлата ли да обяснявам, че без адвокат не говорим?!
Та, шефе, много те молим! Или махни оная заповед, или ми фани един адвокат да си го водим нон стоп с мене! Щото направо ми се сбръчка живота, да знаеш! Не е живот това!
Димитър Бежански
Ааахх, какви тежки проблеми има човека....
неделя, 1 май 2011 г.
Детелина с четири листа
Вчера с цел да спестя малко пари не се качих на тролея, а минах пеша напряко през парка. Парите ми бяха крайно необходими за една малка гроздова, която си бях наумил да изпия в кварталния гараж на Кирето.
Вървейки през парка, си помислих, че няма да е лошо, ако вместо една малка гроздова изпия една голяма. Тази мисъл доста ме вдъхнови, ето защо тръгнах с наведена глава и с втренчен в краката си поглед. Надявах се преди мене през парка да е минал някой богат заплес, който да е изръсил едно левче (а защо не и две?!), аз да намеря левчето и хоп — малката гроздова ще порасне и ще стане голяма!
Обаче — ядец! Богатите заплеси явно не ходят пеша и не ръсят из парковете банкноти! С други думи — не намерих никакви левчета. Но намерих… Можете ли да си представите намерих четирилистна детелина!
Господи, как й се зарадвах! Почувствах се като хлапе, на което току-що са му подарили камионче! На толкова години съм, а за първи път намирам четирилистна детелина — символът на щастието! Идеше ми да подскачам от радост! Или да пея! Или да целуна булдога, който в момента препикаваше липата в края на алеята!
След половин час, преливащ от емоции, седях в гаража на Кирето и си пиех малката гроздова заедно със съседа Петров — пенсиониран учител по биология. Той също беше спестил сума ти пари, защото решил да откаже цигарите и не си купил полагащия му се пакет „Арда“.
Разбира се, реших да му се похваля и гордо извадих скътаната в паспорта детелина. Той я погледна разсеяно и каза:
— Мутант!
— Как така — мутант?! — учудих се аз.
— Ами ей така — мутант! Все едно — теле с две глави! Настъпило е някакво объркване в гените й и готово! Можеш да ми вярваш — цял живот към преподавал биология.
— Искаш да кажеш, че е изрод?!
— Точно това искам да кажа.
Въздъхнах разочаровано:
— Пък аз толкова й се радвах, дявол да го вземе!
Пенсионираният учител Петров отпи от ракията и мрачно рече:
— Моето момче, не си ли забелязал, че в живота често става така? Радваме се на нещо, радваме се, а в крайна сметка се оказва, че сме се радвали на някакъв изрод!
Станах и помолих Кирето да ми сипе още една малка. На вересия.
Д.Бежански
Вървейки през парка, си помислих, че няма да е лошо, ако вместо една малка гроздова изпия една голяма. Тази мисъл доста ме вдъхнови, ето защо тръгнах с наведена глава и с втренчен в краката си поглед. Надявах се преди мене през парка да е минал някой богат заплес, който да е изръсил едно левче (а защо не и две?!), аз да намеря левчето и хоп — малката гроздова ще порасне и ще стане голяма!
Обаче — ядец! Богатите заплеси явно не ходят пеша и не ръсят из парковете банкноти! С други думи — не намерих никакви левчета. Но намерих… Можете ли да си представите намерих четирилистна детелина!
Господи, как й се зарадвах! Почувствах се като хлапе, на което току-що са му подарили камионче! На толкова години съм, а за първи път намирам четирилистна детелина — символът на щастието! Идеше ми да подскачам от радост! Или да пея! Или да целуна булдога, който в момента препикаваше липата в края на алеята!
След половин час, преливащ от емоции, седях в гаража на Кирето и си пиех малката гроздова заедно със съседа Петров — пенсиониран учител по биология. Той също беше спестил сума ти пари, защото решил да откаже цигарите и не си купил полагащия му се пакет „Арда“.
Разбира се, реших да му се похваля и гордо извадих скътаната в паспорта детелина. Той я погледна разсеяно и каза:
— Мутант!
— Как така — мутант?! — учудих се аз.
— Ами ей така — мутант! Все едно — теле с две глави! Настъпило е някакво объркване в гените й и готово! Можеш да ми вярваш — цял живот към преподавал биология.
— Искаш да кажеш, че е изрод?!
— Точно това искам да кажа.
Въздъхнах разочаровано:
— Пък аз толкова й се радвах, дявол да го вземе!
Пенсионираният учител Петров отпи от ракията и мрачно рече:
— Моето момче, не си ли забелязал, че в живота често става така? Радваме се на нещо, радваме се, а в крайна сметка се оказва, че сме се радвали на някакъв изрод!
Станах и помолих Кирето да ми сипе още една малка. На вересия.
Д.Бежански
Науката е слънце, което във душите грей!
Днес е 1-ви май! Помня манифестациите....навярно и вие....вече ги няма...не...не ми е тъжно заради това, но имаше и нещо хубаво в тях, нали? Музика, цветя, усмивки...
И сега има музика,но е чалга, и цветя има...ама усмивките изчезнаха...
За Вашето добро настроение тази сутрин с кафето, предлагам нещо много свежо и актуално от Димитър Бежански.
Петър Георгиев, известен между колегите си като Пешо Бизона, отключи блиндираната врата на апартамента си и още от прага се провикна:
— Гинче! Гинче! Къде си ма, патко такава! Бързо дай едно уиски, че ще припадна!
Жена му изплува от дъното на хола.
— Какво има, бе Пешо? Какво е станало? Ау, колко си пребледнял! Да не са ти взривили беемвето?!
— По-лошо, Гинче, много по-лошо! — рухна Бизона в първия фотьойл, който се изпречи на пътя му.
— Божичко, Пешо! Мерцедеса ли ти взривиха?!
— Казах ти — още по-лошо! Кръстника иска да ме изхвърли от групировката!
Жена му приклекна от изненада.
— Ха така! Сега се наредихме! И защо?!
— Ми прост съм бил, ей затова!
Жена му приклекна още повече и се плясна по бедрата. После помисли секунда-две и рече:
— То, Пешо, че си прост — прост си! Ама Кръстника за рекетьор ли те е взел или за доцент!
— И аз това му викам, Гинче! — съкрушено въздъхна Бизона. — Кой, питам, троши най-хубаво ръце? Пешо! Кой най-бързо изкълчва ключици? Пешо! Кой реже уши, докато мигнеш? Пак Пешо!
— А той?
— Той пак си държи на неговото! Прост си вика! Вчера, вика, те пратих да гръмнеш един на улица „Хризантема“ 8, а ти си гръмнал съвсем друг човек на улица „Перуника“ 8!
— Е-е, ама ти наистина голяма беля си направил! — кротко приседна до мъжа си Гинчето.
— Бе, ква беля, бе! Ква беля! — озъби й се той. — Хризантема, перуника! И едното — цвете, и другото — цвете! Кой ще ти помни толкова?!
— Пешо, Пешенце! — погали го по рошавите вежди съпругата. — Ами като не помниш, записвай си! Аз, като не помня, си записвам!
— Как да запиша, ма Гинче! — почти проплака Бизона, разнежен от ласката. — Ти знаеш ли какво тежко детство съм имал! Другите — на училище. Пешо — на обир! Другите — пак на училище — Пешо на кражба! Кога да я науча тая пуста азбука?! Пък и то буквите не били една и две или десет примерно, а цели двайсет!
— Не двайсет, а трийсет!
— Ето, виждаш ли! И затова Кръстника е решил да ме изгони от групировката! Утре, вика, вместо фирма „Софунивърс“, ти къвто си прост, ще вземеш да взривиш Софийския университет! И е прав, Гинче! Което си е верно, верно е — аз тия две фирми не ги различавам много-много!
Жена му нервно закрачи из хола.
— И сега, Пешо, кво ще правим?
— И аз това се чудя, Гинче — кво да правим! Да има да се запиша тепърва в училище — не става! Я ми виж физиономията! Даскалите до един ще се разбягат! Освен да си наема частен учител! Ще му плащам по хиляда долара на месец — дано ме научи на азбуката!
— У-у-у, ти пък! Хиляда долара! — плесна с ръце жена му. — Че ти за хиляда долара Благовест Сендов можеш да си наемеш!
— Тоя па кой е?
— Абе, не съм много сигурна, но май беше някакъв академик, пък после го наеха за политик. Абе, от важните клечки!
— Не, не! — поклати глава Бизона. — Чак такъв не ми трябва! Ще си взема аз едно просто даскалче и ще си му плащам да ме научи на четене, на писане, на всичко! Затова тичай сега да ми сипеш едно уиски, а след това бягай да ми купиш един буквар! И по-бързо, докато Кръстника наистина не ме е изхвърлил от групировката!
След две минути Петър Георгиев, известен между колегите си като Пешо Бизона, отпиваше на бавни глътки дванайсетгодишно „Тичърс“, а очите му възбудено блестяха, както блестят очите на всеки първокласник.
Коментара е излишен, нали?
И сега има музика,но е чалга, и цветя има...ама усмивките изчезнаха...
За Вашето добро настроение тази сутрин с кафето, предлагам нещо много свежо и актуално от Димитър Бежански.
Петър Георгиев, известен между колегите си като Пешо Бизона, отключи блиндираната врата на апартамента си и още от прага се провикна:
— Гинче! Гинче! Къде си ма, патко такава! Бързо дай едно уиски, че ще припадна!
Жена му изплува от дъното на хола.
— Какво има, бе Пешо? Какво е станало? Ау, колко си пребледнял! Да не са ти взривили беемвето?!
— По-лошо, Гинче, много по-лошо! — рухна Бизона в първия фотьойл, който се изпречи на пътя му.
— Божичко, Пешо! Мерцедеса ли ти взривиха?!
— Казах ти — още по-лошо! Кръстника иска да ме изхвърли от групировката!
Жена му приклекна от изненада.
— Ха така! Сега се наредихме! И защо?!
— Ми прост съм бил, ей затова!
Жена му приклекна още повече и се плясна по бедрата. После помисли секунда-две и рече:
— То, Пешо, че си прост — прост си! Ама Кръстника за рекетьор ли те е взел или за доцент!
— И аз това му викам, Гинче! — съкрушено въздъхна Бизона. — Кой, питам, троши най-хубаво ръце? Пешо! Кой най-бързо изкълчва ключици? Пешо! Кой реже уши, докато мигнеш? Пак Пешо!
— А той?
— Той пак си държи на неговото! Прост си вика! Вчера, вика, те пратих да гръмнеш един на улица „Хризантема“ 8, а ти си гръмнал съвсем друг човек на улица „Перуника“ 8!
— Е-е, ама ти наистина голяма беля си направил! — кротко приседна до мъжа си Гинчето.
— Бе, ква беля, бе! Ква беля! — озъби й се той. — Хризантема, перуника! И едното — цвете, и другото — цвете! Кой ще ти помни толкова?!
— Пешо, Пешенце! — погали го по рошавите вежди съпругата. — Ами като не помниш, записвай си! Аз, като не помня, си записвам!
— Как да запиша, ма Гинче! — почти проплака Бизона, разнежен от ласката. — Ти знаеш ли какво тежко детство съм имал! Другите — на училище. Пешо — на обир! Другите — пак на училище — Пешо на кражба! Кога да я науча тая пуста азбука?! Пък и то буквите не били една и две или десет примерно, а цели двайсет!
— Не двайсет, а трийсет!
— Ето, виждаш ли! И затова Кръстника е решил да ме изгони от групировката! Утре, вика, вместо фирма „Софунивърс“, ти къвто си прост, ще вземеш да взривиш Софийския университет! И е прав, Гинче! Което си е верно, верно е — аз тия две фирми не ги различавам много-много!
Жена му нервно закрачи из хола.
— И сега, Пешо, кво ще правим?
— И аз това се чудя, Гинче — кво да правим! Да има да се запиша тепърва в училище — не става! Я ми виж физиономията! Даскалите до един ще се разбягат! Освен да си наема частен учител! Ще му плащам по хиляда долара на месец — дано ме научи на азбуката!
— У-у-у, ти пък! Хиляда долара! — плесна с ръце жена му. — Че ти за хиляда долара Благовест Сендов можеш да си наемеш!
— Тоя па кой е?
— Абе, не съм много сигурна, но май беше някакъв академик, пък после го наеха за политик. Абе, от важните клечки!
— Не, не! — поклати глава Бизона. — Чак такъв не ми трябва! Ще си взема аз едно просто даскалче и ще си му плащам да ме научи на четене, на писане, на всичко! Затова тичай сега да ми сипеш едно уиски, а след това бягай да ми купиш един буквар! И по-бързо, докато Кръстника наистина не ме е изхвърлил от групировката!
След две минути Петър Георгиев, известен между колегите си като Пешо Бизона, отпиваше на бавни глътки дванайсетгодишно „Тичърс“, а очите му възбудено блестяха, както блестят очите на всеки първокласник.
Коментара е излишен, нали?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
