Седя вчера в гаража на Кирето, пия си бирата и си чета вестника. И не щеш ли — влиза Интелигента Парушев. Направо щях да се срутя от стола! Първо — Интелигента Парушев влиза в заведение като гаража на Кирето, второ — без папийонка и трето — небръснат и погледът му мътен като на замразен кефал и четвърто… Четвъртото, братко, Интелигента Парушев си поръчва двойна мастика! Как да не се срутиш от стола?! Това той! Интелигента Парушев, дето в махалата не случайно му викат Интелигента! Ами че той носи папийонка дори когато си тупа килимите, и даже на кучето си говори на „вие“. Със собствените си уши съм го чувал. „Не бива — казва — да постъпвате така, Ричард! Не бива да препикавате всяко дърво! Изберете си, моля ви, едно дърво и само него си препикавайте!“
А сега — хоп — при Кирето и — цап двойна мастика без папийонка!
Сгъвам вестника и го питам.
— Кво става бе, комшу? Нещо не си на кеф, май, а?
Интелигента Парушев си поръчва втора двойна, сяда при мен и въздиша:
— Как да съм, как го казахте, съседе, ъъъ на кеф, когато… Не, не, просто не ми се приказва за това!…
— Кажи де, — викам — кажи! Мое па да ти олекне!
Той пак въздиша:
— Снощи, — казва — бях на опера.
— Еее — викам — айде сега, голяма работа! На всеки мое да се случи!
— Не, чакайте — прекъсва ме Интелигента Парушев и погледът му става още по-мътен. — Не можете да си представите такова нещо! Още Станиславски е казал, че театърът започва от гардероба. Това се отнася и за операта. А тук — Боже мой! На гардероба стои някаква мургава личност и размества кутийки от играта „Тука — има, тука — нема!“ В операта! В храма на изкуството! Възмущавам се, естествено, гласно се възмущавам, а мургавата личност знаете ли какво ми казва? Казва ми: „Бегай оттука!“ И гордо добавя, че той изкарвал заплатите на половината творчески състав! Както и да е — влизам, започва първо действие. „Севилският бръснар“! Росини! Тенорът обаче, вместо арията на Граф Алмавива, започва да пее някаква гадост! „Волим те, душо моя“, или нещо от този сорт. Можете ли да си представите! Някаква компания от втора ложа си била поръчала това нещо! Ужас! Нататък просто не ми се разказва! Фигаро подслушва Доктор Бартоло и Дон Базилио и същевременно бръсне някакъв субект от четвърти ред. Аз, естествено, се възмутих отново, но разпоредителката ми обясни, че зрителят си бил платил за услугата. Нататък вече наистина не ми се разказва! Граф Алмавива пя втори път „Волим те, душо моя“ плюс „Кръчмарице-проклетнице“, плюс „Лепа Цуро, бели су ти ноге“, а Дон Базилио пък изпълни „Сладуно моме“, и докато той пееше, някакъв тип непрекъснато му лепеше банкноти на челото! Не, наистина, съседе, имах чувството, че се намирам не в опера, а в някаква механа или дявол знае как се казва там.
Или аз вече не разбирам от изкуство, или това снощи е било някакъв сън, кошмар някакъв!
Обясних на Интелигента Парушев, че той от изкуство може и да разбира, но не разбира от пазарна икономика, и го попитах ще пие ли още една мастика.
— Ще пия! — мрачно махна с ръка той.
Изпи още седем. А на тръгване двамата заедно изпяхме „Купи ми, мамо, топ“. И хич не пееше лошо пустият му интелигент! Сигурно от мастиката му се отвори тоя глас. А когато излизахме, Кирето ни спря и вика:
— Извинете, господине, обаче случайно чух разговора ви… Не можете ли да докарате някоя вечер цялата опера тука? Щото имам един клиент — баровец… Страхотни мангизи ще снесе! Разправя, че много си падал по Росини.
Интелигента Парушев седна на плочника пред гаража, изхълца и рече:
— Ай сиктир, бе! Много си отворен!
Димитър Бежански
Боожеее, ако младежите и девойките знаеха какво е това опера......нямаше да стъпят в чалга клуб, да мятат гюбеци и да се връщат към прапра....пра родителите ни....
А от къде ли да занят....пък и пазарна икономика....кое е истинското...кой да ти каже....
понеделник, 18 април 2011 г.
събота, 16 април 2011 г.
Идиоти задават въпроси
Не мога да разбера какъв е тоя отвратителен навик на хората — да се питат един-друг „как си?“! Да се задава тоя въпрос, от една страна, е нечовешко, а от друга — опасно!
Ето, среща ме миналата седмица един познат. Даже полупознат. Дори името му не мога да си спомня точно. Пешо, Гошо — нещо такова. Или може би — Никифор… Няма значение! Та същият този Атанас ми подава ръка и ме пита как съм.
— Добре съм — отвръщам.
Толкоз. После — чао, чао — и се разделихме. Той си тръгна в неговата посока, аз — в мойта.
Вървя си аз в мойта посока и изведнъж ме хваща яд. Абе, тоя кретен, казвам си, Кузман ли беше, къв беше, кво го интересува как съм?! Естествено, че хич не го интересува! Обаче пита по навик! И аз, говедото с говедо, също по навик „добре съм“! И кво ми е добрето, ако се замислиш?! Заплатата ли ми е добра или съм получил мелница от реституцията? Или може би съм си платил парното, върнал съм си заемите и сега отивам да си купя осем пуйки за празниците?! Идиот! И той идиот, че по навик пита, и аз идиот, че по навик отговарям!
Продължавам да вървя и продължавам да псувам. Добре съм бил! Апартамента ми разбиха ли го? Разбиха го! Жена ми безработна ли е? От шест години! Аз съм бил добре! Ми като съм толкова добре, минувачите наоколо що не се тръшкат от завист? Не, не, аз съм си виновен! Но повече е виновна оная гадина — Герасим ли беше, кой беше, дето ме попита как съм! Ако не ме беше попитал, аз хич нямаше и да се сетя! Щях да си вървя и да си свирукам потпури от популярни опери! А той — „здрасти, как си?“! И ми разби спокойствието за цяла седмица напред! Ама що не ми падне втори път! И пак така, по навик, да ме пита как съм! Много хубаво ще му обясня аз на него как съм!
И тъкмо си разсъждавам по тоя начин — изведнъж срещу мене друг познат. Ама и той — полупознат. И неговото име не си спомням — Гошо, Пешо, Станимир — нещо подобно.
И аз — по навик:
— Здравей, как си?
Че като ме замлати пустият му Трайчо! Бой, бой… Нищо не казва, само бие!
Събудих се в „Пирогов“. След колко време — не знам. Над мене — човек в бяло. Явно — лекар.
— Как сте? — пита.
Малееей, докторе, ако не бях целият в гипс, щях да ти кажа аз как съм, обаче имаш късмет!
На този въпрос, за да дразня "противника", винаги отговарям "Добре...не може да е по-добре....връщам се от Хавайските острови, на едномесечна ваканцийка бяхме цялата фамилия...." и като видя как очите срещу мен започват да стават кръгли, злобни и да мятат светкавици си казвам...еееххх, и днес денят ми ще е прекрасен....
А, да всеки ден сменям дестинацията...островите демек...
Айде чао, до утре!
Ето, среща ме миналата седмица един познат. Даже полупознат. Дори името му не мога да си спомня точно. Пешо, Гошо — нещо такова. Или може би — Никифор… Няма значение! Та същият този Атанас ми подава ръка и ме пита как съм.
— Добре съм — отвръщам.
Толкоз. После — чао, чао — и се разделихме. Той си тръгна в неговата посока, аз — в мойта.
Вървя си аз в мойта посока и изведнъж ме хваща яд. Абе, тоя кретен, казвам си, Кузман ли беше, къв беше, кво го интересува как съм?! Естествено, че хич не го интересува! Обаче пита по навик! И аз, говедото с говедо, също по навик „добре съм“! И кво ми е добрето, ако се замислиш?! Заплатата ли ми е добра или съм получил мелница от реституцията? Или може би съм си платил парното, върнал съм си заемите и сега отивам да си купя осем пуйки за празниците?! Идиот! И той идиот, че по навик пита, и аз идиот, че по навик отговарям!
Продължавам да вървя и продължавам да псувам. Добре съм бил! Апартамента ми разбиха ли го? Разбиха го! Жена ми безработна ли е? От шест години! Аз съм бил добре! Ми като съм толкова добре, минувачите наоколо що не се тръшкат от завист? Не, не, аз съм си виновен! Но повече е виновна оная гадина — Герасим ли беше, кой беше, дето ме попита как съм! Ако не ме беше попитал, аз хич нямаше и да се сетя! Щях да си вървя и да си свирукам потпури от популярни опери! А той — „здрасти, как си?“! И ми разби спокойствието за цяла седмица напред! Ама що не ми падне втори път! И пак така, по навик, да ме пита как съм! Много хубаво ще му обясня аз на него как съм!
И тъкмо си разсъждавам по тоя начин — изведнъж срещу мене друг познат. Ама и той — полупознат. И неговото име не си спомням — Гошо, Пешо, Станимир — нещо подобно.
И аз — по навик:
— Здравей, как си?
Че като ме замлати пустият му Трайчо! Бой, бой… Нищо не казва, само бие!
Събудих се в „Пирогов“. След колко време — не знам. Над мене — човек в бяло. Явно — лекар.
— Как сте? — пита.
Малееей, докторе, ако не бях целият в гипс, щях да ти кажа аз как съм, обаче имаш късмет!
На този въпрос, за да дразня "противника", винаги отговарям "Добре...не може да е по-добре....връщам се от Хавайските острови, на едномесечна ваканцийка бяхме цялата фамилия...." и като видя как очите срещу мен започват да стават кръгли, злобни и да мятат светкавици си казвам...еееххх, и днес денят ми ще е прекрасен....
А, да всеки ден сменям дестинацията...островите демек...
Айде чао, до утре!
четвъртък, 14 април 2011 г.
Какво, Щвейцария ли ?!
Абе, какво ни надуват главите с тия швейцарци! Нали ходих и ги видех! Загубен народ! Ние бяхме ансамбъл, нали така. Аз свирим на дудук. Аз свирим на дудук, а швейцарците ми ръкоплескат като че ли на кой знае какво свирим! Бе аз на флигорна не съм ръкоплескал така, както те ръкоплескаха на моя дудук!
Иначе — верно — направено, нагласено насекъде. Влезнеш в клозета, отвориш вратата — цсссът — пръсне дезодорант, затвориш вратата — пак цсссът — пак пръсне. Бе като я фанах тая врата — цсссът — напред, цсссът — назад — напълних си половин бурканче. Не че ми требе, ама що па да пръска залудо! В банята — друг номер — насекъде фотоклетки. Туриш крак под душа — водата потече. Дръпнеш си крака — спира. Епа турих една джапанка отдолу и тече цела нощ! Сигурно съм им източил половин язовир на швейцарците! Що ми се фукат с тия фотоклетки!
А иначе — богати, мама им стара! Купи си швейцарчето нов хладилник и веднага изнася стария на тротоара — да го зима кой иска! Бе будала, що не го свалиш в мазето? Толкова ли си го нафрашкал с буркани, та нема къде един хладилник да сместиш? Ние в нашия рейс таман осем сместихме — сичките такива, изфърлени, обаче по външен вид — се едно сега са изкарани от магазина!
Коли, мотори — същата работа! Кара, кара, и като не му харесва вече — закарва колата или мотора на един специален паркинг и — чао! Ако искаш — зимаш си мотор, зимаш си кола, регистрираш си ги на твое име и търкаляш! Обаче ония глупаци там — не — не зимат без мангизи от паркинга, а трошат пари за нови. Мислех да фукна два-три мотора в рейса, ама късно се сетих, вече го бехме натоварили с хладилниците.
И бачкат като невидели. Да им се чудиш на акъла! Абе къщата ти къща, колата ти кола, обзавеждане, това-онова, сичко ти наред — що се трепеш като грешен гявол, а не го удариш на живот?! Бе отпусни си душата, бе човек! Налюскай се един път като хората, сбий се с некого, изкарай една песен! Не, нема такова нещо! За десет дена в Швейцария що па не видех един пиян швейцарец! Един път само срещнах двама да се люшкат налево-надесно по тротоара, ей, викам си, най-после, браво, обаче тия двамата като запеяха „Волим те, цуро, шашаво те волим!“ и веднага разбрах, че не са баш швейцарци.
А па възпитани — направо лошо да ти стане!? Къде и да влезнеш: „Бонжур, мосю! Бонжур, мосю! Бонжур, мосю!“ За десет дена така се набонжурих, та ми стига за цел живот!
Абе, изобщо…
А тука като викнали: „Да стигнеме Швейцария, та да я стигнеме!“ Бе, ай сиктир, бе! Швейцария! Много важно! По мангизи да я стигнеме, това да, това го разбирам! Обаче иначе… Мерси, мосю!
Димитър Бежански
Бягайййййй, Европооооо, идеееемммм!!!!!!
Иначе — верно — направено, нагласено насекъде. Влезнеш в клозета, отвориш вратата — цсссът — пръсне дезодорант, затвориш вратата — пак цсссът — пак пръсне. Бе като я фанах тая врата — цсссът — напред, цсссът — назад — напълних си половин бурканче. Не че ми требе, ама що па да пръска залудо! В банята — друг номер — насекъде фотоклетки. Туриш крак под душа — водата потече. Дръпнеш си крака — спира. Епа турих една джапанка отдолу и тече цела нощ! Сигурно съм им източил половин язовир на швейцарците! Що ми се фукат с тия фотоклетки!
А иначе — богати, мама им стара! Купи си швейцарчето нов хладилник и веднага изнася стария на тротоара — да го зима кой иска! Бе будала, що не го свалиш в мазето? Толкова ли си го нафрашкал с буркани, та нема къде един хладилник да сместиш? Ние в нашия рейс таман осем сместихме — сичките такива, изфърлени, обаче по външен вид — се едно сега са изкарани от магазина!
Коли, мотори — същата работа! Кара, кара, и като не му харесва вече — закарва колата или мотора на един специален паркинг и — чао! Ако искаш — зимаш си мотор, зимаш си кола, регистрираш си ги на твое име и търкаляш! Обаче ония глупаци там — не — не зимат без мангизи от паркинга, а трошат пари за нови. Мислех да фукна два-три мотора в рейса, ама късно се сетих, вече го бехме натоварили с хладилниците.
И бачкат като невидели. Да им се чудиш на акъла! Абе къщата ти къща, колата ти кола, обзавеждане, това-онова, сичко ти наред — що се трепеш като грешен гявол, а не го удариш на живот?! Бе отпусни си душата, бе човек! Налюскай се един път като хората, сбий се с некого, изкарай една песен! Не, нема такова нещо! За десет дена в Швейцария що па не видех един пиян швейцарец! Един път само срещнах двама да се люшкат налево-надесно по тротоара, ей, викам си, най-после, браво, обаче тия двамата като запеяха „Волим те, цуро, шашаво те волим!“ и веднага разбрах, че не са баш швейцарци.
А па възпитани — направо лошо да ти стане!? Къде и да влезнеш: „Бонжур, мосю! Бонжур, мосю! Бонжур, мосю!“ За десет дена така се набонжурих, та ми стига за цел живот!
Абе, изобщо…
А тука като викнали: „Да стигнеме Швейцария, та да я стигнеме!“ Бе, ай сиктир, бе! Швейцария! Много важно! По мангизи да я стигнеме, това да, това го разбирам! Обаче иначе… Мерси, мосю!
Димитър Бежански
Бягайййййй, Европооооо, идеееемммм!!!!!!
сряда, 13 април 2011 г.
Шефа че ме изгърби
Най-шибаното е кога некой сам се набута. Е така — като мене. Седа си оня ден и си обедвам. Свинско със зеле. Много обичам свинско със зеле. Бех си тропнал на масата целата тава и си обедвам. По едно време по радиото:
„Прода-а-а-ва-а-ат се, ма-а-а-мо, бе-е-ли-те ма-на-а-стири-и-и…“
И що ми требваше! — дигам мобифона и — на шефа:
— Здрасти, шефе!
— Здрасти, Тупан! — вика шефа.
— Не е Тупана — викам. — Картофа е.
— О, здрасти Компир! — вика шефа.
— Здрасти! — викам.
— Кво правиш, бе Компир? — вика шефа.
— Обедвам — викам.
— Кво обедваш?
— Свинско със зеле.
— Добре! Обедвай! — вика шефа и прекъсна. И аз чак тогава се сетих за кво му се обаждам. Пак дигам мобифона. И пак: „Здрасти, шефе“, „Здрасти, Тупан“, „Не е Тупана, Картофа е“, „Какво правиш“, „Обедвам“…
И аз пак се отнесох. На третия път обаче звъня и още веднага:
— Здрасти, шефе! Обедвам свинско със зеле, обаче знаеш ли кво съобщиха по радиото?
— Кво? — пита шефа.
— Ми продават се некакви манастири! — викам.
— Кви манастири? — пита шефа.
— Бели — викам.
— Ъхъ — вика шефа. — Купуваме ги.
После вика:
— Слушай, Тупан!
— Не е Тупана — викам. — Картофа е!
— Нема значение! Слушай, Картоф! Отиваш и веднага проверяваш чии са тия манастири! Към кой синод са! И побързо докато некоя друга групировка не ги е купила преди нас!
Дояждам аз тавата със свинското, палим баварецо и бегам. По едно време мобифона — пю-пю-пю! Дигам. Шефа.
— Компир! — вика. — Ти ли си?
— Аз съм, шефе.
— Кво правиш, бе Компир?
— Ми карам баварецо — викам.
— Добре — вика — карай! Обаче, знаеш кво?
— Кво? — викам.
— Размислих! — вика. — Нема да купуваме тия манастири! По на далавера е да ги застраховаме! Обаче ти провери към кой синод са и действай! И по-бързо, докато некоя друга групировка не ги е застраховала преди нас!
Проверявам аз — тоя синод, оня синод, те па много синоди и докато проверявам — два дена минаха! Днеска пак обедвам. Таскебап. Много обичам таскебап! И таман съм си поръчал осем порции — ей ти по радиото:
„Застрахова-а-а-ани са, ма-а-а-мо, бе-е-ли-те ма-на-асти-ри-и-и…“
Направо се укостих! Некоя друга групировка ги е застраховала преди нас! Басимамата! Сега шефа че ме изгърби! Направо че ми осиротеят маратонките! Що ми требваше сам да се набутвам!
Димитър Бежански
„Прода-а-а-ва-а-ат се, ма-а-а-мо, бе-е-ли-те ма-на-а-стири-и-и…“
И що ми требваше! — дигам мобифона и — на шефа:
— Здрасти, шефе!
— Здрасти, Тупан! — вика шефа.
— Не е Тупана — викам. — Картофа е.
— О, здрасти Компир! — вика шефа.
— Здрасти! — викам.
— Кво правиш, бе Компир? — вика шефа.
— Обедвам — викам.
— Кво обедваш?
— Свинско със зеле.
— Добре! Обедвай! — вика шефа и прекъсна. И аз чак тогава се сетих за кво му се обаждам. Пак дигам мобифона. И пак: „Здрасти, шефе“, „Здрасти, Тупан“, „Не е Тупана, Картофа е“, „Какво правиш“, „Обедвам“…
И аз пак се отнесох. На третия път обаче звъня и още веднага:
— Здрасти, шефе! Обедвам свинско със зеле, обаче знаеш ли кво съобщиха по радиото?
— Кво? — пита шефа.
— Ми продават се некакви манастири! — викам.
— Кви манастири? — пита шефа.
— Бели — викам.
— Ъхъ — вика шефа. — Купуваме ги.
После вика:
— Слушай, Тупан!
— Не е Тупана — викам. — Картофа е!
— Нема значение! Слушай, Картоф! Отиваш и веднага проверяваш чии са тия манастири! Към кой синод са! И побързо докато некоя друга групировка не ги е купила преди нас!
Дояждам аз тавата със свинското, палим баварецо и бегам. По едно време мобифона — пю-пю-пю! Дигам. Шефа.
— Компир! — вика. — Ти ли си?
— Аз съм, шефе.
— Кво правиш, бе Компир?
— Ми карам баварецо — викам.
— Добре — вика — карай! Обаче, знаеш кво?
— Кво? — викам.
— Размислих! — вика. — Нема да купуваме тия манастири! По на далавера е да ги застраховаме! Обаче ти провери към кой синод са и действай! И по-бързо, докато некоя друга групировка не ги е застраховала преди нас!
Проверявам аз — тоя синод, оня синод, те па много синоди и докато проверявам — два дена минаха! Днеска пак обедвам. Таскебап. Много обичам таскебап! И таман съм си поръчал осем порции — ей ти по радиото:
„Застрахова-а-а-ани са, ма-а-а-мо, бе-е-ли-те ма-на-асти-ри-и-и…“
Направо се укостих! Некоя друга групировка ги е застраховала преди нас! Басимамата! Сега шефа че ме изгърби! Направо че ми осиротеят маратонките! Що ми требваше сам да се набутвам!
Димитър Бежански
Невероятна история
от любимия ми автор Димитър Бежански
Това наистина е невероятна история. Абсолютно невероятна! Суперневероятна! Толкова е невероятна, че направо не е за вярване!
Всъщност, ето цялата история, разказана без ни най-малко преувеличение.
Миналия понеделник човек на име Петър Георгиев Петров, ръст 190, тегло 120, женен, осъждан, с пет висящи дела, известен в известни кръгове с името Пепи Кютука, се събуди с очила. Черни, тип „Сицилианка“.
— Мълей! — помисли си Пепи Кютука. — Много съм се бил надрънкал снощи, щом съм легнал с очилата.
И посегна да ги махне. Обаче — цъ. Не можа! Първо, защото очилата — да, да — няма лъжа, очилата се бяха сраснали с челото му! Това — първо. И второ — лявата ръка, с която Пепи посегна да махне очилата, нямаше пръсти… Нито един пръст нямаше! От китката надолу, точно от татуировката „Нема да забраим Бухово!“, ръката му не се разклоняваше в пръсти, а продължаваше в мобифон!
Пепи, разбира се, веднага посегна с дясната ръка. Обаче — пак цъ. И дясната нямаше пръсти! Тя пък продължаваше в пистолет! В хубав, лъскав, добре смазан и напълно зареден „Макаров“.
— Бафмааму! — простена Пепи Кютука и понечи да стане от леглото.
Но и това не се получи. Не се получи, защото задникът му тежеше поне два тона. И нямаше как да тежи по-малко, след като от кръста надолу тялото му постепенно преминаваше в луксозно беемве, цвят — сив металик.
— Е, сега се наредихме! — въздъхна Пепи и замислено почеса с мобифона левия си калник. — Станах като ония, като митичните кентаври станах…
После притвори очи с надеждата, че ако поспи още малко, работата току-виж се оправи от само себе си.
Може би някой вече се пита кое е невероятното в тази история. Как кое, как кое?! Ами това, че Пепи Кютука знае какво е кентавър, не е ли невероятно?
Дори повече от невероятно звучи....
Жалкото тук, е че такива като Пепи Кютука са от новите добре облечени "бизнесмени"....
Ооооххх, мила Родино ....какво направиха с теб???
Това наистина е невероятна история. Абсолютно невероятна! Суперневероятна! Толкова е невероятна, че направо не е за вярване!
Всъщност, ето цялата история, разказана без ни най-малко преувеличение.
Миналия понеделник човек на име Петър Георгиев Петров, ръст 190, тегло 120, женен, осъждан, с пет висящи дела, известен в известни кръгове с името Пепи Кютука, се събуди с очила. Черни, тип „Сицилианка“.
— Мълей! — помисли си Пепи Кютука. — Много съм се бил надрънкал снощи, щом съм легнал с очилата.
И посегна да ги махне. Обаче — цъ. Не можа! Първо, защото очилата — да, да — няма лъжа, очилата се бяха сраснали с челото му! Това — първо. И второ — лявата ръка, с която Пепи посегна да махне очилата, нямаше пръсти… Нито един пръст нямаше! От китката надолу, точно от татуировката „Нема да забраим Бухово!“, ръката му не се разклоняваше в пръсти, а продължаваше в мобифон!
Пепи, разбира се, веднага посегна с дясната ръка. Обаче — пак цъ. И дясната нямаше пръсти! Тя пък продължаваше в пистолет! В хубав, лъскав, добре смазан и напълно зареден „Макаров“.
— Бафмааму! — простена Пепи Кютука и понечи да стане от леглото.
Но и това не се получи. Не се получи, защото задникът му тежеше поне два тона. И нямаше как да тежи по-малко, след като от кръста надолу тялото му постепенно преминаваше в луксозно беемве, цвят — сив металик.
— Е, сега се наредихме! — въздъхна Пепи и замислено почеса с мобифона левия си калник. — Станах като ония, като митичните кентаври станах…
После притвори очи с надеждата, че ако поспи още малко, работата току-виж се оправи от само себе си.
Може би някой вече се пита кое е невероятното в тази история. Как кое, как кое?! Ами това, че Пепи Кютука знае какво е кентавър, не е ли невероятно?
Дори повече от невероятно звучи....
Жалкото тук, е че такива като Пепи Кютука са от новите добре облечени "бизнесмени"....
Ооооххх, мила Родино ....какво направиха с теб???
вторник, 12 април 2011 г.
Полицай ми смига, мамо!
Много харесвам тънкия хумор на Димитър Бежански за това ви предлагам да му се насладите и вие......
Стоп-палката лъсна пред фаровете ми и аз инстинктивно набих спирачките.
Катаджии. Двама.
— Сержант Костов! — представи се единият.
— Сержант Пешев! — отрапортува и вторият.
Изгасих двигателя и ги погледнах въпросително.
— Сто долара! — каза сержант Костов.
— Защо?! — учудих се не без основание аз.
— Ми щото те спряхме — обясни сержант Пешев.
— Да де, но защо ме спряхте?
— Ми за да ти земем сто долара! — чистосърдечно отвърна сержант Пешев.
Логиката му бе желязна, нямаше какво да кажа. За всеки случай обаче се опитах да възразя:
— Ама аз не съм направил никакво нарушение!…
— Айде де! — весело се засмя сержант Пешев. — Няма шофьор, който да не е направил нарушение!
— Така е — съгласих се. — Но в момента не съм нарушил нищо!
— В момента не си, но в някой друг момент — си! Така че давай сто долара, стига сме се разправяли!
Отвърнах, че нямам сто долара. Сержантите попитаха какво имам тогава. Марки? Казах, че и марки нямам.
Двамата ме изгледаха с презрение.
— Ти кво работиш бе, мой човек? — поинтересува се сержант Костов.
Отговорих, че съм певец. Оперен.
— Малеййй! — със съжаление поклати глава сержантът. — Ти верно си много зян бе, мой човек! Вчера спрехме един художник. Виж, това по е занаят! Пари нямаше, ама ни даде по една картина. Жената веднага я закачи у кухнята. А ти — певец!
— Мога да ви изпея нещо! — плахо предложих аз. — Обичате ли арията на Каварадоси?
— Абе, я мани тая работа! — с погнуса се изплю сержант Пешев. — Ария! Пръстен немаш ли? Венчална халка?
Казах им, че нямам нито пръстен, нито венчална халка.
— Давай тогава квото имаш! — с досада рече сержант Костов. — Давай, стига си ни губил времето!
Прерових всичките си джобове и с мъка събрах три лева. Взеха ги с отвращение.
— Ей, момчета — попитах, докато те си деляха парите, вие да не сте менте-катаджии?
— Ми менте сме, разбира се! — отвърна сержант Пешев. — Ако бехме истински, щеше ли да се отървеш с три лева?!
Извода какъв е.....когато пътувате си сваляйте бижутата.....и само стотинки в потфейла....че с това менте....на всеки километър....няма отърване, ами да минаваме по-леко....все пак криза е.....
Стоп-палката лъсна пред фаровете ми и аз инстинктивно набих спирачките.
Катаджии. Двама.
— Сержант Костов! — представи се единият.
— Сержант Пешев! — отрапортува и вторият.
Изгасих двигателя и ги погледнах въпросително.
— Сто долара! — каза сержант Костов.
— Защо?! — учудих се не без основание аз.
— Ми щото те спряхме — обясни сержант Пешев.
— Да де, но защо ме спряхте?
— Ми за да ти земем сто долара! — чистосърдечно отвърна сержант Пешев.
Логиката му бе желязна, нямаше какво да кажа. За всеки случай обаче се опитах да възразя:
— Ама аз не съм направил никакво нарушение!…
— Айде де! — весело се засмя сержант Пешев. — Няма шофьор, който да не е направил нарушение!
— Така е — съгласих се. — Но в момента не съм нарушил нищо!
— В момента не си, но в някой друг момент — си! Така че давай сто долара, стига сме се разправяли!
Отвърнах, че нямам сто долара. Сержантите попитаха какво имам тогава. Марки? Казах, че и марки нямам.
Двамата ме изгледаха с презрение.
— Ти кво работиш бе, мой човек? — поинтересува се сержант Костов.
Отговорих, че съм певец. Оперен.
— Малеййй! — със съжаление поклати глава сержантът. — Ти верно си много зян бе, мой човек! Вчера спрехме един художник. Виж, това по е занаят! Пари нямаше, ама ни даде по една картина. Жената веднага я закачи у кухнята. А ти — певец!
— Мога да ви изпея нещо! — плахо предложих аз. — Обичате ли арията на Каварадоси?
— Абе, я мани тая работа! — с погнуса се изплю сержант Пешев. — Ария! Пръстен немаш ли? Венчална халка?
Казах им, че нямам нито пръстен, нито венчална халка.
— Давай тогава квото имаш! — с досада рече сержант Костов. — Давай, стига си ни губил времето!
Прерових всичките си джобове и с мъка събрах три лева. Взеха ги с отвращение.
— Ей, момчета — попитах, докато те си деляха парите, вие да не сте менте-катаджии?
— Ми менте сме, разбира се! — отвърна сержант Пешев. — Ако бехме истински, щеше ли да се отървеш с три лева?!
Извода какъв е.....когато пътувате си сваляйте бижутата.....и само стотинки в потфейла....че с това менте....на всеки километър....няма отърване, ами да минаваме по-леко....все пак криза е.....
Абонамент за:
Публикации (Atom)
